„Другото време“ e втората стихосбирка на Нели Станева. Книгата илиза с логото на издателство „Жанет 45“, под редакцията на Рене Карабаш, илюстрации Вероника Белчева. Стиховете проследяват едно устремено извън естествения си кръговрат вътрешно време, което, отричайки смъртта (поантата), вечно се разминава и с живота.
Чуплива, мека, аморфна като слюдестото тяло, легнало на корицата. Тук нещата са ефирни и ефимерни, формите са условни, всичко трае само колкото тялото успява да го удържи и после се променя в нещо ново – спомен, дъх, неслучило се бъдеще.
Другото време почва с града, който е „вечно гладен за черно“ и свършва в обещаващото бяло на Алпите. Прилича на край, но всъщност „бъдно минало време“, „където за малко си спрял“.
Доротея Василева
Поезия, която дръзва да разкаже своята истина с рима и ритъм. „Отказвам да се движа наобратно“, твърди Нели Станева в стихосбирката си „Другото време“ и завърта сезоните. Читателите на тази книга разбират, че след преминаването през целостта на този времеви цикъл, нищо в живота на лирическия герой няма да е същото.
Катерина Стойкова
Поезията на Нели Станева е жизнено зелена като пролет, топла като лято, ярка и богата като есен, изпепеляващо бяла като зима. Бих искал да мога да пиша така „възхитително и леко“ за дълбоко вярващите в светлото и приемащите мрака. Поезия, каквато отдавна не сме имали, но е вече тук. Позволете ѝ се.
Светлозар Желев
За авторката
Нели Станева е родена през 1983 в Сливен. Завършва английска езикова гимназия и бизнес администрация в Германия. Част от литературната школа към читалище Зора, Сливен и творческа академия Заешката дупка, София. Публикации в Литературен вестник, сп. Съвременник, Жената Днес, DICTUM, сп. Артизанин, сп. Текстил и др. Нели разделя времето си между Швейцария и България, между поезията и прозата, между книгите и новите технологии.
Поглед в книгата
Genius Loci
Има такива места
по силната мускулна
плът на земята,
има такива места,
където врабците са толкова
крехки, че трудно летят,
и тухлите ронят се тихо,
където и бог недочува,
а иначе същите дивни сезони,
които рисуват картини,
тук бавно убиват. Убиват.
Висят по вратите хербарии
от тъжни лица. Но така e.
Има много такива места.
Със влажни липи и мусони,
пластмасови столове
и скрити във джоба лица.
Връхлитат от всички посоки.
Ти вдигаш ръка да ги спреш,
отваряш уста и застиваш
наред с куп боклук. Ти, копнеж,
израстък в земята порочна.
Не беше ли
смелост да дойдеш,
смелост
в това сам да се озовеш,
наред с излинялото тревно
и тухлено,
наред със безумното синьо
и слънцето, вятъра, къщите,
да дойдеш, красив и ненужен?
За теб трябва да има
такива места –
разпасани рани в корема
и кучета, лаещи, плачещи.
За тях трябва да има
ритъм, настроен по теб:
напред, тик-так, после обратно
назад. Бъдно минало време,
град в град, тяло във тялото,
където за малко си спрял.
Създател
Все по-странно подреждаш планетите.
Не че вярвам във тях. Но ти – да.
Настояваш страха да усетя
под душащата длан на дъжда,
който плисва по сухото искане,
подредено в парцели земя.
Нелогичното време притиска ме
към космическата ти тишина,
където сега наблюдавам
как разместваш планетите сам.
Знам:
аз не бива да заздравявам,
да изсъхвам (като надпис
със светеща в мрака боя).
Аз не бива да заздравявам,
имаш нужда от мен и кръвта ми.
Все по-странно подреждаш ми раните.
Все по-дълго бездейна стоя.
0 Коментара