На дъното на реката живееха странни същества: най-важната за тях задача беше да се научат хубаво да се вкопчват в камъни, водорасли или други същества – за да се спасят от силното течение, което можеше да ги блъсне и да ги разбие в камъни или да ги завлече на някъде, откъдето няма завръщане…
Целият им живот преминаваше в страх, вкопчване и борба. Някои същества се страхували повече и се вкопчвали по-силно от другите: те прекалено се заравяли в тинята или се оплитали в дънерите по дъното на реката и се излагали на риск от задушаване. Тогава се намирали други същества, които се вкопчвали в първите, уж за да ги спасят, а всъщност, за да се чувстват по-сигурно пред течението на реката. Но това не помагало нито на едните нито на другите, защото спасяваното същество само се плашило още повече и завличало спасителя още по-дълбоко. Така че – накрая
„спасителят” бил принуден
или да загине или да се престраши и да се вкопчи в нещо друго.
Много рядко, обаче, веднъж на 100-200 години се намирал смелчага, на когото му омръзвало от вечната борба с течението и той започвал да разсъждава: ”Какво ли ще стане, ако се доверя на течението и спра да се вкопчвам?…” Другите същества му се присмивали: „Ще откачиш, защото течението ще те хвърля по камъните и ще те влачи по тях, докато не те убие!” Тогава здравият разум или страхът прекъсвали тези разсъждения. Но понякога съществото успявало да се досети, че безкрайният ужас, в който живее, е по-лош и от най-ужасния край. Тогава то преставало да се вкопчва и течението го подхващало.
То го блъскало в камъни и го влачело нагоре и надолу, съществото изпитвало болка и ужас, но някъде,
в дъното на душата си то пазело вярата си,
че реката, която го е създала, няма за цел да го убива. И тогава в главата си съществото чувало глас: ”Ти си все още сковано от страх и не ми се доверяваш! Отпусни се, най-после, защото иначе ще бъда принудена час по-скоро да те размажа по камъните!”
И в последния миг съществото разбирало, че вече няма смисъл да се страхува, че му остава последния шанс да се наслади на своята свобода – тогава то се отпускало и течението го изхвърляло горе, към повърхността на водата. То излитало към слънцето, въздуха и ароматния вятър… и започвало да
танцува от радост на повърхността на водата.
А тези, които оставаха вкопчени долу, крещяха: „Вижте, той полетя – това е чудо! Той е спасител! Ще ни спаси и нас всичките!”
Но съществото се усмихвало и не бързало да се гмурка обратно. Защото знаело, че да спасяваш всички е още по-зле от страха и вкопчването.
Още от Ирина Недялкова на: effecenter.com
0 Коментара