Автобусът бавно набира височина по прашното шосе и скоро градчетата на индийския щат Химачал Радеш остават в ниското – сред есенните мъгли на Предхималаите.

През прозореца се зареждат силуети на ледени върхове, притиснали пътя от всички страни. Между тях се провират непристъпните хималайски превали – Рохтанг-ла (3978 м), Баралача-ла (4883 м), Лачлунг-ла (5200 м), отвъд които е областта Ладакх – най-труднодостъпната и примамлива част на Кашмир, известна като Малкия Тибет заради запазената си тибетска култура. Заобиколена от най-високите планини в света – Каракорум и Хималаите, Ладакх е страна на безкрайностите. Безкрайно високи върхове, безкрайна красота и безкрайна суровост.

Вечерта ме заварва до бивака на семейство номади, които

срещу няколко рупии подслоняват пътници в брезентовата си шатра.

Край керосиновия примус в средата е наклякало цялото домочадие – жени, деца, старци. Домакините приготвят скромна вечеря от пшеничени питки, цампа (препечено ечемичено брашно, размесено с чай, масло и захар) и варени зеленчуци.

На разсъмване, вкочанен от студ, продължавам с раздрънкания автобус към столицата на Ладакх – град Лех. Отново попадам в омагьосания кръг от покрити със сняг седемхилядници, пропасти, превали, тук-там някой закъсал номад, вятър, който пронизва костите, и люшкане по пътя. И невероятно синьото, звънтящо небе на Ладакх, в което се врязват островръхите покриви на накацалите по скалите над пътя будистки манастири (гомпи) и параклиси с конусовидна форма (чхортени).

Привечер на втория ден пристигам в Лех, който е на 3500 м височина. Въздухът тук е толкова сух, че през първите дни едва дишам. Когато се съвземам от височината и умората, се впускам да разгледам забележителностите. Лех е живописен град с белосани сгради, купища гомпи и чхортени и пазари, отрупани с афганистански, индийски и тибетски стоки. Между сергиите гъмжи от народ – кашмирци с груби вълнени роби и сплескани кепета на главите, ладакхци, накичени с огърлици от тюркоаз, кехлибар и корал, със стърчащи по ушите копчета и мъниста, които продават изсушени домати и червени ябълки. Особено колоритно изглеждат жени с перакх – местни празнични шапки. Тук броят на тюркоазите върху перакха е мерило за богатството на жената, а броят на притежаваните стада – за богатството на мъжа.

В единия край на главната улица в Лех е джамията “Джама Масджид”, чиито мюезини будят целия град рано сутрин. На хълма над нея се извисява дворецът „Сенгье Намгял” (XVI в.). Докато се изкачвам към него, се разминавам с много хора, с които разменям традиционното “Джулей!”. В отговор някои от тях се изплезват насреща ми.

По тези места плезенето е поздрав и израз на почит.

В кралските покои на „Сенгье Намгял” има запазени старинни стенописи и интересни предмети, принадлежали на някогашните обитатели. Но подовете и на петте етажа на сградата са толкова прогнили, че заплашват всеки момент да пропаднат с гръм и трясък. Над „Сенгье Намгял” вятърът развява закачени по скалите разноцветни молитвени флагове, върху които личат образите на будистки светци, свещени мантри и тибетски символи.

Слизам обратно в града за вечеря. Всички ресторантчета около пазара в Лех предлагат доматена супа, момо (пълни с овче месо или зеленчуци пелмени) и чопсюй (спагети по тибетски), както и любимите ястия на ладакхците: стомах от як, овнешка наденица, пържен овчи дроб, яхния от волски крака или телешко с ряпа. Заради сухия климат основна съставка в менюто е тлъстото овче месо – като пълнеж в пелмените, сушено и нарязано на дълги лентички или сварено в гърне и подправено със зеленчуци, сол и джинджифил. На трапезата месото се яде с ръце. Ладакхците режат парчета от него с ножовете си, подпъхнати в ръкавите на чудноватите им дрехи.

Най-голямото лакомство е овча опашка,

пълна с лой. Ако на някой младеж му поднесат тлъста опашка по време на вечеря в къщата на неговата любима, това е сигурен знак, че е получил одобрението на родителите й.

На другата сутрин отивам до манастира „Хемис”, на 30-ина километра от Лех, по течението на река Инд. Манастирът е заобиколен от пожълтели на есенното слънце тополи и брези. В „Хемис” има богата колекция от старинни ръкописи, според някои от които Исус е прекарал времето между тринайсетата и двайсет и деветата си година при различни духовни учители в Индия, Ладакх и Тибет. В текстовете се казва, че “самият Буда го избрал, за да разпространява свещеното му слово”.

Следващата ми експедиция е до двореца „Сток” – някогашна резиденция на ладакхските крале. Сградата е собственост на вдовицата на последния наследник на короната. Знатната дама не е тук в момента – от години тя е депутатка в индийския парламент. Около двореца са пръснати цяла гора белосани чхортени с най-различна големина. Отстрани изглеждат като вкаменени джуджета, между които препускат сенките на облаците.

От „Сток” продължавам пеша към „Спитук гомпа”. Манастирът е разположен върху скален масив над шосето, което извива сред пожълтелите ниви. В ниското селяните вършеят снопи ечемик с помощта на въртящи се в кръг черни дзо (кръстоска между тибетски як и крава). Смехът и песните им достигат до слуха ми като далечно ехо, отекващо в каменистите хълмове. Откъм „Спитук” долита прорязващ въздуха басов звук. На ръба на покрива двама монаси надуват продълговати медни тръби – туун, от които излизат чудноватите звуци. Вътре в манастира тече сутрешната служба и из гомпата се носи аромат на запалени благовония. Докато слушам дрезгавите гласове на ламите, един от послушниците поставя пред мен дървена купичка с белезникава течност, от която се носи странна миризма. Вътре плуват стотици кръгчета мазнина. Това е прочутият тибетски чай – солджа. Той се приготвя, като към запарката от черен чай се прибавя гореща солена вода и гранясало масло от тибетски як. Колкото по-гранясало и вонящо е маслото, толкова е по-добро.

След няколко дни се връщам обратно в Лех. По улиците няма жива душа. Повечето магазини са затворени, студеният вятър разнася хартиени отпадъци и окапали листа. В целия град цари чувство на безутешна пустота. Чудно,

така ли си е представял Буда съвършената пустота,

в която се чува само плясъкът от една ръка и има аромат на летен дъжд?

След дълги разправии и неизбежния бакшиш, за да не остана закотвен в листата на чакащите, се качвам в самолета за Ню Делхи. Препатилата машина прави серия от главоломни лупинги, от които горещият чай се разсипва по пакетираните сладкиши с къри, и набира височина, докато през стъклото се редят побелелите от сняг върхове на Хималаите, изсечените в скалите долини и потъналите в прегръдката на есенното слънце села и градове на Ладакх.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара