Нямаше да си така самотна в депресията си, ако в света имаше по-малко аптеки. В тях щеше да има опашки, като ония, в които преди години множеството се блъскаше за салам “кучешка радост”, само дето смущаващ процент от угнетените потребители щяха да чакат за най-ефикасния антидепресант. И щеше да видиш колко са много тези, които чакат животът да им се случи, забравили, че той няма такава функция; питат се защо точно те се давят в него (докато други, ако не на джет, са поне на водно колело) и опитите им да изплуват свършват до заканите. (Заканват се да не мастурбират повече, а да намерят време и партньор за секс, но ако имаше по-малко аптеки, щеше да видиш, че за презервативи няма такава блъсканица.)
Истината е, че докато мрънкаме, че животът ни не е изцяло розов, няма как да забележим розовото.
Формула за пълно щастие няма (без контрасти няма и щастие всъщност), но все си мисля, че то е в непрестанното измисляне на позитивни причини – за да се луташ в живота с кеф и да приемаш гадостите като изхабена дъвка, която можеш да смениш със сладка и пак да правиш балончета.
Но ако търсим забавления само в партитата, многото “приятели” и завидното количество ухажори, дарбата ни да се веселим ще се изчерпи. Защото, когато се сблъскаш с отговорностите, наследената от нонстоп купоните суета ще те лъже, че да се прибираш всяка вечер вкъщи е срамна работа. И че животът е много скапан. Mоже – ако живееш в Сибир или Судан…
Проблемът не е, че купонът (в тийнейджърски смисъл) секва. По-същественият е, че във времето, в което срещаме “приятели” на всеки ъгъл, забравяме да резервираме точните хора за времето, в което ще роптаем срещу лицето, измислило понятията “работни дни”, “сметка за ток”, “данъци”. И “телевизор” (като висша форма на забавление).
Аз успях да запазя тези хора, а сред тях е и моят най-ефикасен антидепресант – приятелка, с която избухваме в смях само като се погледнем. Живеем в недотам голяма квартира, учим, работим (тя даже на две места) и всяка сутрин и вечер дъъълго вървим пеша. Сключили сме мълчалив договор да не се оплакваме от деня си, а да си разказваме само забавното – най-верният начин да заспиш с мисълта колко хубав е бил той.
Често сме без пари. Което не важи за настроението ни. Тогава преобръщаме къщата, за да изровим стотинките от всички ъгли и джобове и подскачаме от радост, когато преброим цели 5 лева. Купуваме цигари и сваляме филм, който не гледаме, защото все ни хрумва някаква глупост. Включваме детското в себе си, вадим старите дрехи и се навличаме като циганки. Играем своеобразен валс под звуците на INXS, хилим се като за последно, викаме някой да ни снима и го вкарваме в нашия филм (после не можем да го изгоним). Возим се с фотьойлите из къщата, пеем, четем си Илф и Петров на глас. И забравяме, че днес сме само на чаша вино и сандвич (според една песен на Ал Бано и Ромина Пауър тази консумация си е цяло щастие).
Не че печелим малко. Но парите са за това, за да се харчат, и ние моментално и елегантно ги пропиляваме в оборота на ресторант, кино, театър, магазинче, клуб, екскурзийки (обикновено до родното място на другата), танци и подобните им развлеченийца. Не е кой знае какво, не е редовно. Но щастливецът се познава по това, че го радва малкото. Хората, за които развлеченията са ежедневие, спират да им се радват. Тогава пак търсят антидепресант – обикновено под формата на един бял прах, който се приема през ноздрите. Не, благодаря.
Обидно ще е да кажа, че животът не е прекрасен, и при условие, че имам прекрасни близки – далеч са от мен и може би затова миговете с тях са много забавни (особено чашките домашна ракия с баща ми и боричкането с 2-годишния ми племенник). Работата ми е представителна извадка от тийнейджърските ми мечти, непрестанно ме среща с нови хора, мисли, търсения, емоции. Офисът ми е най-страхотният и по-точно колежките (и малкото, но готини колеги), които сякаш са избирани с кастинг, за да ми харесат. Те също са моите антидепресанти, хората, за които има смисъл да се усмихвам, да изглеждам добре.
Нещо не е в ред, казваш. Мъж? Не точно – ако искам да се влюбя, отивам на театър, а ако организмът и психиката ми крещят за секс, вадя жокера “Обади се на приятел”. Не пропускам да си набавя и дозата флирт, естествено, но само за да погаля суетата си.
Да, и на мен ми се е струвало, че н-е-м-и-с-е-ж-и-в-е-е. Особено когато не мога да ида на курс по италиански език (или направо до Италия), защото ме притискат наем, сметки за ток и прочие битовизми. Но бързам да си измисля позитивния повод, който да развърти педалите. И, както съветва Маркес, гледам да не губя усмивката си дори когато ми е тъжно – нали точно в този миг някой можело да се влюби в нея…
0 Коментара