През втората половина на XX век животът в Родопите течал бавно, почти непроменен през последните две хиляди години. Слънцето – древният велик бог на траките – все още определял неговия ритъм: изгрев и залез, труд и почивка. Планинците, събрани по няколко рода в селце, се грижели за добитъка си и обработвали с мъка каменистата земя. Предания и тайни от изчезнали велики цивилизации били още живи и се смесвали по вълшебен начин като шарките върху родопските халища, които жените тъчели на дървените си станове.
През един есенен ден на 1972 г. двама братя – Кирил и Борис Караджови, обработвали малката си нива в подножието на скалния зъбер Белинташ. Хората го избягвали, защото върху него били изсечени, неизвестно от кого, странни и необясними ниши, улеи и кладенци. Всички местни жители вярвали, че там са се случвали и може би още се случват страшни неща.
Като деца братята били чували много загадъчни истории за това място, но не се боели да пасат козите си наблизо. Веднъж големият брат Кирил заедно със свой братовчед окъснели по работа и се връщали късно през нощта. Двамата видели как върху скалите лумнали огньове, които изчезнали така внезапно, както се и появили. Децата тогава не разказали на никого за видяното. Кой щял да им повярва, че някакви хора са тръгнали да се катерят в тъмното по опасните отвесни скали, за да палят огньове. Странното в случая е, че точно така са постъпвали тракийските жреци преди повече от… три хиляди години. Върху скалата Белинташ те разпалвали ритуални огньове, които символизирали техния бог – Слънцето.
Двамата братя Караджови не знаели нищо за религията на траките. В края на есенния ден те били уморени от труд, а големият брат бил и много болен. Той излязъл от нивата и седнал да си почине, облегнат на голям камък, откъснат от скалните стени на Белинташ. Не след дълго Борис видял, че брат му го вика с ръка. Уплашен да не му е прилошало, той изтичал при него, но Кирил изглеждал странно съсредоточен, сякаш заслушан в нещо. Той попитал по-малкия брат дали не чува шумове изпод камъка. Борис не чул нищо и попитал какви са тези шумове. Кирил му обяснил – сякаш голямо животно дъвче клонки под земята. Неизлечимо болният мъж бил чул страшния подземен бог-бик на древните траки.
Бащата на двамата братя видял лоша поличба в това да се чуват гласове изпод земята. На другия ден той отишъл заедно с болния си син на необикновеното място. Искал да го успокои и да му докаже, че няма никакви подземни звуци. Времето било облачно, скоро завалял дъжд. Бащата и синът се скрили под един наклонен камък, откъртен от скалния зъбер при някое земетресение. Възрастният мъж случайно вдигнал поглед и видял че над главата му върху скалата била закрепена някаква „тенкийка“. Тя блестяла с матовия цвят на градоносен облак. Бащата извадил ножа си и я откъртил, като едното ъгълче останало на скалата, заедно с гвоздея, който го придържал.
Сребърната плочка
Върху нея бил изобразен гол мъж, стиснал меч или боздуган в ръка – по тялото му се виели змии. Тази разходка до Белинташ и странната находка още повече уплашила семейството. За да не внася лоша сила у дома, бащата пъхнал плочката между два камъка от външната страна на къщата.
Лошите поличби обаче излезли верни. Скоро болният брат починал, като оставил сираци пет деца. Плочката от Белинташ сякаш наистина донесла нещастие и смърт.
Съседите чули за тази находка и макар да се досещали, че е сребърна, никой не искал да я вземе и да „предизвика“ мрачните сили от скалите.
Един иманяр, който често обикаля района, за да търси монети или други находки от древността, получил безплатно плочката от семейство Караджови. Той обещал да я изследва и върне, но вместо нея след време им изпратил само снимка. Тя също тръгнала между иманярите и случайно попаднала в ръцете на един безкористен човек, влюбен в родопските тайни. Никола Боев участвал в създаването на Асеновградския музей и макар че бил икономист по образование, трайно се интересусвал от историята на Родопите.
„Сред иманярите се шептеше за сребърна плочка – пише той в книгата си „Блясъкът на Белинташ“, – която донесла нещастие на откривателя си… През лятото на 1981 г. вече притежавахме снимка на уникалната находка.“ Никола Боев потърсил помощ от местните власти и заедно успели да намерят ценната реликва.
Това е една от най-странните и щастливи истории в българската археология. Плочката не била продадена в чужбина или претопена за пръстенчета и обички, а постъпила в Археологическия музей в София.
Учените установили, че това е изображение на бог Сабазий – Синът на Великата Богиня майка и върховното божество на траките, което по-късно било наречено от гърците Дионис, а от римляните – Бакхус.
Върху Белинташ с имало скално светилище, посветено на този бог. Там жреците извършвали тайнствени церемонии с огън и вино и изучавали движението на небесните тела.
„Сребърната плочка от Белинташ – пише Боев, – носи изключително ценна информация. Сабазий с изобразен в царствена поза. Този скален бог е седнал на скален престол в олтар. Обут е с високи обувки, характерни за планинското племе сагри… С божествената за траките лява ръка държи клонка, която го характеризира като бог на вегетацията и живота, на вечния кръговрат в природата. С дясната си ръка божеството държи меч-боздуган, олицетворяващ неговата сила и могъщество… Образът на Сабазий внушава величие, спокойствие и е в пълна хармония с обкръжаващите го змии.“
Никола Боев се превърнал в летописеца на Белинташ. В неговите четири книги е събрана цялата информация за това невероятно място.
Съкровището на Александър Велики
При свалянето на плочката едното й ъгълче се отчупило и останало на скалата. То било нужно на археолозите, за да извършат прецизен анализ на метала. Само един човек знаел точното място на находката. „Отново се насочихме към Асен Караджов – си спомня Никола Боев. – Той вече ни познаваше… Макар и сломен от мъка, 84-годишният планинец тръгна с нас към Белинташ. Спряхме се под скалата. Показа ни знак, издълбан върху заравнено чело на стърчащ камък.“ Никола Боев го прерисувал и така го съхранил за науката, защото скоро след това скалата била разбита от търсачи на съкровища..
„Вървяхме по пътеката, която заобикаля скалата от северната страна. Човекът беше смутен и мълчалив. Спряхме до място, където бе ровено в каменистата почва. Наоколо имаше разпилени камъни. Каза ни, че камъкът е разрушен от иманяри…“
Оказало се, че веднага след като историята с намерената сребърна плочка се появила в пресата, иманяри от цялата страна се насочили към Белинташ. Те си разменяли „точни карти“, а за съжаление древните знаци по скалите подсилвали фантазиите им.
Привличала ги легенда за приказно съкровище, принадлежало на Александър Македонски. Най-великият пълководец в човешката история се отправил на поход срещу непокорните траки веднага след като станал цар. Пътят му преминавал покрай най-прочутото в древния свят прорицалище на бог Дионис. То било голямото богатство на тракийското племе сатри. Един специален род от племето, наречен беси, го пазел и разгадавал чрез различни приношения волята на бога. В това светилище Александър получил предсказание, че ще стане господар на света. Според легендата, от благодарност той подарил златната си колесница, която тежала 800 килограма, а тракийските жреци я скрили край светилището. За иманярите нямало съмнение, че Дионисиевото прорицалище се е намирало на Белинташ. Още повече, Никола Босв много убедително доказвал същото в своите книги, посветени на родопския скален феномен.
Иманярите не се страхували от предсказанието на Ванга, че имането ще бъде открито, едва когато загинат осем човека. На фолклористите са добре известни иманярските легенди за несметни съкровища и жертвите, които са необходими при откриването им. Подобни измислици обаче са нанесли непоправими щети на хиляди археологически обекти в България.
При търсенето на сребърното ъгълче от плочката Асен Караджов бил особено мълчалив. „Питахме го за подробности. Беше загрижен и натъжен. С просълзени очи ни помоли да спрем, защото имал и други синове… Страхуваше се, че подробностите могат да му причинят ново нещастие.“
Асен Караджов доживял до библейската възраст от 96 години, но повече никога не отишъл до прокълнатата скала, която според него отнела живота на сина му.
Тайнствените сили
Страхът на възрастния родопчанин изглежда като суеверие, но и днес много хора мислят като него. Пред последните години Белинташ е посещаван от хиляди туристи, но много хора споделят за странни преживявания. Най-често се повтаря фактът, че стрелката на компаса „полудява“ и не сочи север. Същото явление са повредите в електрониката – без видима причина отказват цифрови фотоапарати, появяват се смушения във връзката на мобилните телефони.
Има и още по-странни истории, които се разпространяват в Интернет и чиято истинност, разбира се, зависи от добросъвестността на авторите.
Ето един много характерен разказ:
„Бяхме се събрали с приятели в село Мостово. Някои от тях са от Асеновград. Вечерта си взехме няколко бутилки вино и отидохме да спим в един фургон, недалеч от Белинташ. Моите приятели са израснали тук и започнаха да разказват разни истории и мистерии, свързани с мястото.
Един горски работил 15 години в района и много си обичал работата. И тъй като много от къщите там са изоставени, той си харесал една от тях. Понеже знаел, че никой няма да предяви претенции, решил да си я ремонтира. Интересно било, когато влезли в къщата да разчистват, всичко било оставено вътре така, сякаш хората са излезли за малко. По масата имало чинии със засъхнала храна, всичко било постлано, все едно не е изоставена къщата, а било ясно по праха и паяжините, че там от години никой не живее.
С помощта на свои приятели, след една година горският оправил къщата, която придобила чудесен вид. Горският живеел по принцип в Асеновград и когато къщата била вече завършена, решил да нощува там. На сутринта, когато се прибрал в Асеновград, подал молба за напускане на горското стопанство и всички го питали: „Добре де, какво стана? Какво се случи там?“ Той отговорил, че никога повече няма да се върне на това място. „Какво се случи там онази вечер?“ – продължили по-късно с въпросите, но той все отговарял: „Не мога да ви кажа. Нямам право. И така човек, който е работил над 15 години там, напуснал и кракът му повече не е стъпил в този край…
По фургона се чува „бум-бум-бум“. Всички настръхваме и отваряме леко металната врата – отвън стои някаква бабичка (часът е около 1 през нощта) и казва: „Аз, деца, дойдох да ви кажа (дошла от селото, отдалечено на 5 км), че тази вечер не трябва да излизате от фургона. Да не тръгнете към Белинташ. Ние я питаме: „Защо?“ Тя казва: „Ами ей… така… не излизайте“.
На сутринта ставаме и тръгваме към Белинташ. По пътеката вървя последна и гледам един дядо как се подпрял до едно дърво и си свива цигара. Разминахме се. Направи ми впечатление, че не ни поздрави. Тук по тези места хората винаги се поздравяват. Това ми направи силно впечатление и се обърнах пак да го видя – нямаше го. Сякаш се изпари…“
Почти всички туристи, посетили Белинташ, говорят за необясним прилив на сили. Те си го обясняват с красивите гледки, чистия въздух и добре прекарания ден сред природа. В последните години тази скала е любимо място и на много екстрасенси. Те твърдят, че тук има много силно енергийно поле, и идват, за да се „зареждат“ с енергия. Оказва се, че те са прави.
Установено е, че целият район – от енеолитните храмове край село Долнослав до разположената наблизо Кръстова гора, е зона с повишена магнитна активност. За съвременните хора е много лесно да забележат това – стрелката на компаса се отклонява на Белинташ от обичайната си посока север-юг. Това се дължи на един природен феномен, наречен „магнитна аномалия“.
Земята всъщност представлява един огромен сферичен магнит със северен и южен полюс. Това е причината стрелката на компаса да сочи север. Но при наличие най-често на находища от железни руди посоката на стрелката се изменя. Как траките са установили това невидимо излъчване, остава загадка, но те несъмнено са забелязали, че то влияе положително върху здравето и възможностите на човека.
Днес всеки може да си купи магнитна гривна. В упътването на един от моделите, който се продава в България, пише: „За около 20 минути цялата кръв на човека преминава през китката му. Поставена там магнитната гривна въздейства върху молекулите на хемоглобина (основния преносител на кислорода в кръвта), които съдържат достатъчно желязо (4 атома / 10000), в резултат на което се подобрява циркулацията на кръвта. Подобреното кръвообращение е винаги полезно, защото повишеното снабдяване с кислород допринася за оптимално функциониране на човешките органи и укрепването на имунната система.“
По време на тайнствените си обреди древните траки също са слагали върху ръката на посветения гривна от естествен магнит. Колко ли още природни тайни, открити хилядолетия по-късно, са били известни на тракийските жреци?
За името на камъка
Скалният феномен Белинташ се намира в Източните Родопи на около 30 км югоизточно от Асеновград. Преди милиони години разтопена лава се е изляла през тесен процеп в земната кора и е оформила един продълговат каменен блок с дължина около 300 метра. Земетресенията и разместването на земните пластове са го разчупили на три части. Водата и ветровете са дооформили причудливи изваяния по почти 50 метра високите му стени. Сега скалното плато заема площ от около пет декара.
Тракийските жреци са избрали много сполучливо това място за светилище. То е разположено сред полукръг от по-високи планини и по такъв начин е център на обширна област. Запалените култови огньове върху светилището са се виждали от огромно разстояние.
От централната част на светилището, която е с малък наклон в посока изток-запад, има добра видимост към околните върхове, а това означава идеална възможност за извършване на астрономически наблюдения. Хипотезата, че внушителната скала е била не само култов център, а и древна обсерватория, където са се натрупвали и съхранявали знания, се подкрепя и от едно предположение за произхода на името Белинташ.
Според някои изследователи това име (местните хора го произнасят Белънташ или Беланташ) е изцяло с тюркски произход и означава „Скалата на познанието“. Съществува и легенда, че около платото-олтар били заровени или закодирани чрез знаци и фигури знанията на тракийските жреци.
Никола Боев обаче е убеден, че името произлиза от латинската дума bellum, която означава война. В родителен падеж думата звучи belli (на войната). Втората част на думата е турска: таш – камък, скала. Следователно Белинташ може да се преведе като Скалата на войната. Любопитното е, че най-голямото скално светилище на траките действително е предизвикало продължителна, жестока война.
Римляните, създатели на политическата доктрина „Разделяй и владей“, отнели светилището от бесите и го дали на съседното племе одриси. Под предводителството на великия си жрец Вологез бесите си го възвърнали като победили враговете си, включително и изпратените в тяхна помощ римски войски.
Странно „допълнение“ към тайната на Белинташ са и наименованията на близките села – Мостово и Врата – като че ли взети направо от фентъзи роман. Сякаш идващият в Белинташ се подготвя за преминаване в друго измерение – историческо, физическо и духовно. Не е учудващо, че изследователите на платото-олтар виждат изваяни по него странни знаци и загадъчни фигури.
В началото на свещеното плато се издига голяма скала, обърната на юг, която в профил прилича донякъде на египетски сфинкс. Тялото не е оформено и е „намeтното“ с плътно руно от нискостеблени дървета. По скалата обаче личат следи от обработка – може би древните жреци са открили приликата и с човешко лице и са поискали да я засилят. От преди времето на египетските пирамиди Сфинксът от Белинташ пази поверените му тайни.
Невероятното откритие на един физик
В следобеда на 22 юни 2004 г. един от най-запалените поклонници на древните загадки по българските земи – физикът Любомир Цонев, посетил скалата Белинташ. Този самотен изследовател споделя своите преживявания в увлекателни пътеписи, които публикува в Интернет.
Денят бил облачен. Местните хора го предупредили да не стои на каменното плато, ако започне буря, защото то привличало гръмотевиците. Цонев се изкачил на скалата по съвременна желязна стълба, която се свързвала с оригиналните стъпала, издълбани от траките преди 4000 години.
Странното е, че до тази стълба в камъка е имало друга, изтрита от стъпките на поклонниците още в древността. Неизвестно е колко години са били необходими, за да се изличат каменните стъпала. Очевидно светилището е било използвано интензивно в продължение на хилядолетия!
„В първия момент като стигнете платото, не знаете какво да сторите – пише Любомир Цонев, – дали да се отдадете на възторга от космически величествената околна гледка или да откривате с трепет под краката си релефите, създадени от траките (племето беси, което е владяло Западните и Централните Родопи). Моят съвет е – направете и двете неща, само че спокойно и последователно. Тук най-глупавото поведение е да бързате. Дори като ви вали дъждец, както мене в момента. В обятията на Историята и на Родопа трябва да пазите тишина и да се отпуснете. Сърцето ще ви води.“
Върху цялото плато има странни изсичания върху скалите, чието предназначение все още е неизвестно за учените. Най-многобройни са стотиците кръгли ямки, издълбани в скалата. Без аналог с други тракийски светилища е т. нар. „ритуална площадка“. Върху предварително подравнената скала са издълбани едно стъпало и два успоредни като релси улея с дължина от по 8 метра. По продължение на „релсите“ са разположени квадратни дупки с различна големина.
Ha платото има два кладенеца, издълбани в скалата, които се пълнят с дъждовна вода, стичаща се по специални улеи. Странното е, че според местните хора по-малкият кладенец – с обем от едва 1,50 куб. метра вода, никога не пресъхва. Сякаш невидима сила пречи на водата да се изпарява.
Любомир Цонев продължил огледа си и открил много други изсичания във формата на буквите Г, Т и П.
„Прескачате тесен процеп в скалата – разказва Любомир Цонев. – На следващия дял от платото най-напред се вижда една много прецизно издялана широка лещовидна, сферична яма с диаметър около 2 м и неголяма дълбочина, да речем 30-40 см. Ако в нея мислено впишете квадрат, то по върховете му са издълбани 4 еднакви малки цилиндрични отвора с диаметър към 15 см. Цялата структура със своята симетрия извиква в моето съзнание представа за място, където се е палел главният огън на светилището.
Любопитно е, че наоколо скалата по цялото плато има сив цвят докато споменатата лещовидна яма има много гладко обработени стени, които са кафеникави на цвят. В самото й дъно имаше малка локва, обиколена с мъхове.
От южната част на тази лещовидна яма почва праволинеен 18-метров улей, който води на запад. Свършва в т.н. голяма щерна- цилиндрична и също много добре издялана дупка в скалата с диаметър към 2 м и дълбочина (според Н. Боев) 2,4 м! С други думи обемът на тази цистерна за вода е 7 куб. м! Много сложно и красиво е издялан нейният бордюр. Навярно е имал някаква функция: но днес – като не я разбираме – възприемаме бордюра само от естетично гледище.
На север от голямата щерна има комбинация от два П-образни, един Т-образен и един Г-образен улеи или жлебове – пак с неясно предназначение. Те оформят сякаш втора ритуална площадка. На запад от нея се вижда доста любопитна група малки кръгли ямки: една централна, заобиколена като огърлица от пет други, разположени в дъга.
Оттам на запад има доста дълбок процеп в скалата, която не посмях да атакувам в дъжда, понеже скалата бе хлъзгава. Така че последната третина от платото не разгледах. “
Понякога древни тайни се разкриват случайно, но само пред хора, които са готови за среща с невероятното. Ето какво смайващо откритие направил на Белннташ любителят-истерик през онзи юнски следобед.
„На връщане към главното стълбище реших да прибера фотоапарата на сухо в раницата, за да си освободя ръцете – да мога по удобно да слизам по стълбичката. За целта инстинктивно се огледах за „сухо място, но се разсмях на себе си – та нали наоколо три часа вали? Бях спрял точно при широката лещовидна яма с локва в дъното. В момента, когато снех раницата от гърба си, неволно се вгледах в ямата пред себе си, там, където се канех в момента да оставя раницата. И се втрещих! Едва ли ще ми повярва някой, но гладките сивокафеникави стени на тази яма бяха сухи – при положение, че цялото плато наоколо бе толкова мокро, та аз се боях на всяка крачка да не се подхлъзна!!! Не вярвах на очите си! Наведох се и сложих длан върху камъка – да, сух беше!!! Няколко минути стоях там като треснат – все пак съм физик по професия. Стана ми ясно, че трябва непременно да снимам този „обект“ – иначе ще ме сметнат за налудничав. Внимателно направих снимки.
Тогава точно реших за себе си да нарека обекта „сухата локва“. Парадоксът в името отразяваше парадокса в самото явление. Направих своето малко откритие. И то се дължеше не само на моята наблюдателност, но и на моята индиана-джоунсовска кръв: кой порядъчен турист би се мотал да разглежда и снима това плато 2-3 часа под дъжда и под едно мрачно небе, от което всеки момент ще затрещят мълниите?
За мене е очевидно, че в тази „суха локва“ древните хора са клали голям огън. По периферията на ямата има четири кръгли отвора с малък диаметър, където навярно са забивани дървени колове, които са поддържали кладата. След като огънят попрегарял, върху жаравата възливали тежко тракийско вино, oт чийто алкохол огънят лумвал наново, като разпръсквал милиони искри в нощта и нависоко се издигали буйни кълба непокорен бял дим. По него древните гадаели бъдещето. Ако и да не с много по-голям, но олтарът в Белинташ е много по-добре запазен от олтара в светилището Перперек…“
Като оставим неразгаданите тайни за бъдещето, какво е сигурното, което може да кажем за Белинташ. Това е скално плато (ориентирано в посока север-юг), разположено в полукръг от планини и превърнато от траките-бсси в голямо светилище. В него са съществували ритуални постройки и съоръжения за древни церемонии, от които са останали загадъчни издълбавания в скалите. От платото-светилище жреците са извършвали наблюдения върху движените на слънцето, луната и звездите. А върху мястото с най-голямо енергийно излъчване (платото е разположено в зона на магнитна аномалия) са издълбали олтара, където са гадаели бъдещето по издигащите се пламъци.
Една разходка на умния наблюдател Любомир Цонев ни подсказва как навярно е определено мястото на този най-важен за цялото племе олтар. Просто траките забелязали, че един кръг от скалата остава сух и при продължителен дъжд, сякаш отдолу гори невидим огън.
0 Коментара