Станало е „нормално” да изпитваме страдание, тежест, потиснатост, да правим неща, които са ни безинтересни, да бъдем с хора, които не харесваме.
Ако си зададем въпроса защо го приемаме за нормално, винаги ще си намерим удобно оправдание и можем да обвиним целия свят, съдбата, кармата…
Ако наистина искаме да си помогнем, трябва да бъдем честни пред себе си и да си позволим да осъзнаем, че сме попаднали в затвор.
Необходимо е обич и търпение,
за да изследваме стените на този затвор – предразсъдъците, нормите, правилата, вярванията, идеите, които имаме за себе си и за света. Да си признаем как те ни вредят и ни правят несвободни и всеки сам за себе си да реши: „ Да, в затвор съм, чувствам се зле, но пък ми е удобно и сигурно, защото ми е познато и аз решавам да приема това!” Или: „ Да, в затвор съм, чувствам се зле, но съм готов/а да поема отговорност за живота си и „ риск” и да изляза навън, където е моята свобода!”.
Тези, които се осмелят да търсят щастието си
и тръгнат по тъмните тунели на затвора, най-вероятно много пъти ще се губят и ще се връщат, докато намерят изхода.
Нетърпението, отчаянието, самосъжалението, самоосъждането са едни от най-големите капани, в които можем да попаднем. Винаги трябва да знаем и да помним, че изход има от всяка ситуация и решение – за всеки проблем. Не е срамно да помолим за помощ и
да потърсим подкрепа,
когато чувстваме, че имаме нужда от това.
Нека спрем да прехвърляме отговорността за живота си на хората около нас! Ключът от собствения ни затвор е в самите нас и това е ЛЮБОВТА във всичките й проявления: близост, нежност, грижа, подкрепа, приемане, разбиране, смелост, търпение, прошка към себе си и към другите!
Източник: vladislavad.blogspot.bg
0 Коментара