Ако не бях толкова инат… Ако не бях толкова глупава… Ако знаех… Ако можех… Ако бях в България… И все тия тъжни „ако“, все тия мръсни чаршафи, все тая разпасана санитарка, все тая болка като от търкулнат въглен. Дали наистина извадиха куршумите от крака ми? Защо не го усещам като свой? Като че ли при операцията ми пришиха чужд крак. Имам огледалце, но ме е страх да се погледна. Опитах се да среша косата си — не може. Медицинската сестра обеща да я отреже, но забрави. И санитарката обеща преди два месеца да смени чаршафите. Вече не й напомням. Ще заспя и като се събудя, ще зачеркна още един ден в календарчето. Ще станат точно пет месеца.

woman-1350624_960_720

„Светле! Ти сънуваш, моето момиче. Кой ще стреля в дете, което пее толкова хубаво? Сторило ти се е..“

Ти ли си, учителю? Нали ти първи ме нарече Светла. Какво правиш в тая измирска болница? Довел си и… Ма-мо!

— Нямаш майка, казъм. Не я бълнувай. НИКОГО нямаш.

Не мога да я понасям тази разпасана санитарка.

Майка ми припадна на гарата, когато тръгнахме за Турция. Свлече се до един стълб и все ми се струваше, че си остана там завинаги. Не се разбраха с баща ми — тя не даваше и дума да се издума за изселване. Баща ми пък инат (аз на него приличам), взе мен, брат ми, сестра ми и мащехата. И тръгнахме.

Бях на 11 години. Когато спрях да плача,

разбрах, че вече сме минали границата. Това е Турция, каза баща ми. Залепихме се на прозореца, но не видяхме приказните богатства, за които пишеха роднините. Някакви одърпани хорица жънеха със сърп и докато ги гледахме, баща ми каза: „Май сбъркахме“, а мащехата, като се почуди какво да направи, взе, че ме наби.

Кой знае защо си мислех, че в Одрин ще ни посрещнат с музика, а те само ни подритнаха с очи. Настаниха ни в някаква сграда, хан ли, казарма ли — най-мръсното място, което бях виждала дотогава. Баща ми не спа да пази багажа и пак осъмнахме без мотоциклета и печката. „Няма да е все тъй“ — тешеше ни той, защото разбираше, че очите ни вече виждат истина, но

сърцата ни още молят за лъжа.

След дълги разправии стигнахме при роднините в Шаркьой и се разбра, че съм болна от жълтеница. Лечението струваше кажи-речи половината ни багаж — нали нямахме пари, платихме със сервизи, електрически чайници, спално бельо. Седмица след болницата почнах работа в мотел.

Миех съдове, пеех на гостите, гледах четирите внучета на чорбаджията. Бях единственият член на семейството, който работеше, и по тази причина мащехата ме биеше по-рядко. Живеехме при вуйчото, който след осем месеца ни изгони.

Отидохме при роднини на мащехата в Чорлу. Синовете им имаха кожарска фабрика, в която започнахме работа със сестра ми (тя беше на 8 години).

Десетгодишният ми брат стана чирак

при един дърводелец. Със своите 27 години мащехата не можеше и да мечтае за работа. Кой ще ти наеме човек, на когото трябва да плаща цяла заплата, като може да залъже с няколко лири деца. Купихме парцел (с брат ми и сестра ми целунахме пендарчетата, които майка ни беше дала за спомен на раздяла и ги дадохме). Баща ми се зае да прави къща и нали е строител, свърши я скоро. Бързахме да се преместим и заради това, че почнаха разправии с роднините. Синът им ме искал за жена, баща ми отказвал. Аз, дванайсетгодишна, дори не проумявах.

Една вечер мащехата придума баща ми да отидат на гости. Поръча ми да изкъпя малките. Изведнъж водата спря. Слязох с кофата на двора. Откъде да ми дойде наум, че някой нарочно е спрял крана. Усетих пистолет до слепоочието си, после ме качиха в някаква кола, заведоха ме в Истанбул, купиха ми рокля и пръстен от „Капалъ чаршъ“, направиха ми прическа и чак когато ме въведоха в един скъп ресторант и видях запазената маса, разбрах, че това е годежьт ми. За сина на роднините. Това, което баща ми отказвал, мащехата спазарила за 36 хиляди лири. Но в онази вечер най-голямата ми грижа беше как ще изпия чашата с алкохол, след като знаех, че децата не бива да пият.

За законен брак и дума не можеше да става.

Вместо съгласие за женитба баща ми дал снимката ми във вестниците за издирване. А и моят крадец си имаше съпруга и още шест жени, които официално поддържаше. Не му трябваше ни сърце, ни съвест — той имаше пари. Купуваше и продаваше на черна борса оръжие, наркотици, коприна. Не се страхуваше от ничия власт, купуваше я и я слагаше в джоба си като всяка друга стока. Но нали ви казах, че съм инат, реших да избягам на всяка цена. Живеех заключена в една квартира, където той идваше понякога сам, понякога с другите си жени, чиито деца гледах, докато те се веселяха.

Първия път, когато ме изведе на улицата, хукнах. Няколко крачки свобода, които платих с бой и два куршума в крака. Една от жените си (изселничка от Шумен) той беше продал в публичен дом, мен в яда си не ме улучи, та останах жива. Тогава ме прати в измирската болница и след седем месеца излязох оттам въшлясала, изтъняла, освирепяла.

В Чорлу пак ме заключи, не ми даваше храна

(„И без туй ще умреш“). Една нощ (наркотикът го беше унесъл) откраднах ключа и изтичах в полицията. Разказвам им през сълзи как живея, казвам им, че съм малолетна, а те се хилят и подхвърлят мърсотии. Чак когато единият се тупна по джоба, разбрах, че мъжът ми го пълнеше с пари.

Беше и комарджия. Веднъж, след като проиграл всичко, заложил мен. Другият ме спечелил. Идва тоя непознат мъж и ме качва в колата си, все едно, че е купил чувал картофи. Тръгваме нанякъде, мъжът ми със свои хора след нас. Простреляха гумите на колата и ме върнаха вкъщи. Мъжът ми, доволен, че надхитрил оня, реши да се позабавлява. Скъса дрехите ми, строи ме до стената и започна да ме замерва с ножчета. Улучеше ли, струйваше кръв. Понякога се питам, извинявайте, че се разплаках, дали е било истина. После виждам белезите.

Още в Измир

знаех, че моето спасение се казва България.

Повтарях го като парола. С автобус избягах до Одрин, с такси — до последното турско село. Преплувах някаква река, но овчари ме върнаха — нямало съм да успея така. Да съм опитала официално в митницата в Одрин. Опитах. Малолетна съм — не може. Купих с 13 златни гривни обещанието на един машинист да ме прехвърли в България. И повече не го видях. Върнаха ме насила. Пак при мъжа ми, пак бой. Вече не плачех, не се молех, не се надявах.

Чак когато военният режим уплаши контрабандистите и мъжът ми спомена, че за по-сигурно ще е добре да отскочи за няколко месеца във ФРГ, нещо запя в мен. Във ФРГ — значи през България!

Съгласих се на официален брак,

за да получим визи като съпрузи. Той си мислеше, че съм се вразумила, а аз — кротка, тиха…

Затова се учуди толкова. Автобусът едва спря в Пловдив и аз слязох. „Къде?“ — развика се той. „По-тихо! — с четири години мъчения бях изкупила тези думи. — Тук не се вика, не се стреля. Вече няма да ме уплашиш — аз съм в моята страна.“ Спрях едно такси и чак когато изрекох: „Малко село, Сливенско“, поех дъх. Стори ми се, че за първи път.

––

Сега ( 1987 г. )Светла Андреева е на 21 години. Учи и работи в Сливен. Има много приятели. „Моля ви — казва Светла, — добавете: и Родина.“ Разказът записа Веселина Седларска

Facebook Twitter Google+

0 Коментара