Оглеждах се, търсех място да изпия кафето си и зададох въпроса разсеяно. Погледът на жената ме накара да отмина масата. Беше разлян, невиждащ… с гъста магнетична утайка.
След няколко крачки го почувствах в гръб. Обърнах се, жената едва доловимо кимна и посочи стола срещу себе си. Едва тогава забелязах недокоснатото още димящо кафе. Жената го премести до своето, погълната изцяло от усилието да не го разлее, после за миг сви длан над парата му, сякаш искаше да го загърне от чуждото любопитство.
Повече никой не дойде на масата. Кафето изстиваше между нас. Стори ми се, че и двете изпитахме облекчение заради неразказаната му история. Седяхме в мълчание, което се сговаряше с въображението ми, без да му дава отчет и насока.
Много неща могат да ни подведат в случайното познанство – дума, жест, усмивка. Онова, което не може да се имитира, да се подправи, е трептенето във въздуха около жената, която чака любимия човек. Виждали сме го около нас по летища, гари, улици, кафенета. Виждали сме го, уловено в платната на големи художници – в момента очите ме водят към няколко – холандката на Ван Гог пред вратата на къщата в полето, полуобърната към пътеката, извираща от угасващия хоризонт; младата жена до отворения прозорец на Вермеер, с наведено в светлината на писмото лице; момичето в тревата на Ендрю Уайт, изпънато към единствената посока в света, която може да му донесе изцеление…
Учестеното трептене на очакването, свързано с дата,
място, час на срещата, се излъчва навън, не може да се скрие от погледа. Другото няма образ – очакването без срок, неосъзнатото, органичното, неуморното, което работи тайно под видимостта…
Чакате ли някого? Въпросът, който изтървах неволно в сладкарницата, е неестествен, повърхностен. Не защото е лишен от родова логика. (В потомствения ни скрин все ще се намери кълбо от преждата на Пенелопа.) Причината е много по-съществена. Жената живее, докато отговаря положително на този въпрос. Но не като заложничка на дълга, а като човек, устремен към живота с пулс, глас, цвят.
Трескаво, метежно, тихо, изнурително – многосъставно е очакването. Кой може да каже, че го познава в чист вид? Само една възраст горещо брани предимството си да знае точно какво има в нейното очакване – единственото, без синоним в речника на чувствата.
Телефонът звъни. Дъщеря ми връхлита, събаря стол, сграбчва слушалката. Бойният й индиански вик – в него е изригнал едносричен преводът на чувството. Точен и пестелив, като се има предвид „безстрашието“ на годините. На седемнайсет граничната нишка на времето без Него и мига на срещата е силно опъната, къса се по-бързо и отскача пъргава, жива, без възли.
В следващите възрасти, в които постепенно трупаме колебания, безпокойства, страхове, се опитваме да контролираме радостта си в последните минути на очакването. И я прикриваме доста неуспешно. С нервност, със свенливост, с чувство за вина към околните. Ъгъл на улица, градина… Чакаме с вечните претенции към часовника, със смачканата кърпичка, която ту влиза, ту излиза от чантата, кръстосваме с токчета, в които отеква вътрешната ни възбуда. Но радостта вече е тръгнала, преплита последните ни крачки, изтласква репликите: „Здравей! Как си?“… Незначителни и помагащи ни да натъпчем обратно вътре всичко, което не може да се изрече.
Очакването в съседство, без отсъствието на човека, когото чакаме. Навярно то има друго име – търпение, надежда, битка между непримиримостта и факта. Познавах една лекарка, която помогна на много хора да се борят с болестта, да живеят с нея. Именно тя твърдеше, че в кризисни състояния най-могъщият източник на енергия е обичта. Мъжът й не пътуваше по морета и океани. Живееше с нея или по-точно успоредно с нея в своя затворен, разтърсван от кризи, увлечения и странности творчески свят. Докато един ден нейният инфаркт не го накара да изпита ужаса, че тя може да изчезне от живота му, а заедно с нея и преградата, която го отделя от пустотата.
Очакването – жажда за обич, може да събуди обич.
Очакването без бъдеще… Смъртта е единствената категоричност, която побеждава очакването. С неговото отрицание. И тогава над болката, над шока надделява несъгласието с отнетото право да чакаш. И това ожесточено неподчинение на реалността, вкопчено до изнемога в нея, е може би най-виталното утвърждаване на очакването. Като дар, право, благоволение на съдбата…
Срещнало се с отрицанието си, очакването, макар и победено, не умира, то само минава в друга материя – в материята на спомена. Когато привечер се провирам между коли и камиони по тясната уличка в квартала, оглушена от шума на трамвая, побелялата възрастна жена е все там, облакътена, неподвижна в рамката на прозореца. Вече почти не разговаряме. Защото живеем в различни времена, гледаме с различни сетива. Тя не забелязва уличната бъркотия. Тя вижда с паметта на годините, в които е чакала мъжа си. Сега той ще спре на приказка с познати на тротоара, а миризмата на топлия хляб, който носи, и гласът му под прозореца ще се слеят с мелодията на старинния стенен часовник. Точно в шест следобед.
Когато смъртта покоен някого до нас, в съчувствието ни към жените, загубили мъжете си, няма само жал. Макар и да е искрена, дълбока! В съчувствието се разтваря заплахата за най-близкия ни човек. Заплаха, изплъзваща се като сън, който сме недосънували. Неясна, причакваща ни сянка някъде напред по пътя на очакването…
Както всички неща, които зреят в нас, може би и очакването има своя връх, свое изчерпване?
И докато си задаваш този въпрос близо до човека, когото обичаш, и докато сетивата ти бодърстват в измамния покой на нощта, усещаш ласката на отговора. Очакването е неизтощимо като диханието на морето. В щедрия час на постигнато щастие слепваш с памет и въображение познатите черти на очакването от сегашно, минало и… бъдещо време. И мигът на блаженство те обгръща с необяснима тъга, разлюляна в ритъма на водата – ту към брега, на който си, ту към далечната тъмна непознатост. Към светулката на кораба, който се плъзга бавно и потъва зад хоризонта.
0 Коментара