В един хубав летен ден пред жилищния блок, където живея, оставени от своите майки и татковци да прекарват лятната ваканция както намерят за добре, деца играеха на карти. Цакаха с настървение, с вид на вдетинени старци. Беше ужасно, че между 8 и 10 години те не знаят никаква друга игра, че не предпочитат друга. Не, бях се излъгал. След малко явно картите им омръзнаха, те превърнаха съседната пейка на канцелария. Повярвайте ми, това беше истинска канцелария, а малките палавници (ах, как не подхожда тази дума!) бяха на оперативка!
Имаше секретарки, кафета, строги началници, конто не търпят никакви възражения. Имаше раболепие, желание да се понранят на началника си. Имаше, разбира се, и протести, но те бяха парирани овреме. Когато се вгледах в децата и ги разпознах, разбрах, че те страшно приличат на своите родители. И като тях бяха разпределили ролите си в един справедлив естествен ред.
Другата история е продължение на първата, те двете звучат като фрагменти от едно цяло. Ето я:
Децата се смееха сладко и заразително, отдаваха се на веселието си без остатък. Те се сещаха непрекъснато за нови и нови неща, кое от коe по-смешни – на тази възраст всичко е повод за смях. Затова се държаха за коремите си, спираха за малко да пийнат швепс и глътка въздух,
бършеха с юмручeта очите си и избухваха отново.
Най-смешна, разбира се, беше историята с дългите уши на техния съученик Д. Представи си, тате, ушите му са като ластик – колкото и да ги разтягаш, все се връщат на първоначалното си положение. Всички обичат да му дърпат ушите, а той е такъв безобидничък, такъв сладичък, просто ужас! Да се чудиш откъде има това търпение: всички го бият, дърпат го за ушите, а той само се усмихва. Разбираш ли какво сладко идиотче!
Ами как така, питам, никого ли не е цапнал досега?
Никого, никого, на него като че ли му прави удоволствие да му дърпат ушите. И представи си – по едно време се изхитри да взема по пет стотинки от всеки, който иска да му издърпа ушите! Даваш му пет стотинки и го дърпаш за ушите, колкото си искаш…
Момичетата се заливат отново в смях, смея се и аз, но нещо започва да ми горчи. Спирам, отпивам от своята чаша. В някаква кратка минута успявам да кажа достатъчно мрачно, за да убия смеха им:
— Но в тази история има нещо много страшно!
Баща ми винаги намира нещо страшно и в най-веселите истории, обяснява извинително моята дъщеря на своите приятели, но смехът вече е отлетял.
Деца, простете ми. Чели сте в литературата, че в достойното за осмиване има нещо за порицаване. А ние порицаваме онова, което крие някаква заплаха в себе си. Заплаха за нас, за красотата на живота, за душите ни. Човечеството се е научило да осмива страшните неща, не само да ги разобличава. Защото, осмени веднъж, те са вече по-лесни за възприемане. Та помислете си: защо е осмян страшният кръвожаден вълк в народните приказки? Той е по-глупав дори и от един овен, той е несръчен. Не бойте се от вълка, не е толкова страшен, колкото изглежда, достатъчно е да не се изплашите, да запазите самообладание, да проявите малко съобразителност, за да го победите! И децата заспиват спокойно!
Искате ли да ви кажа защо се смеете на дългите уши на вашия другар?
Защото искате да му отмъщавате за нещо и защото искате да му покажете, че не ви е страх от него! Само трябва да се върнем малко по-назад във времето, когато вие не знаехте какви чудни качества притежават ушите му, когато се търсели да се наложите над някого, да се подигравате с него и да получавате удоволствие от неговото унижение. Нима не знаехте, че ушите на всички хора са еластични, но малцина дават да се разбере това!
Помислете си за онзи момент, когато всички вие сте връхлитали отгоре му, блъскали сте се в надпревара да го хванете за дългите уши. Какво е можел да направи той? Да се бие? Вярно, но ако има страхливо сърце, крехко здраве, меки юмруци или още по-лошо: ако вкъщи са го учили, когато го бият, да си мълчи?
А какво е правил той, за да може да понесе грубостта ви? Той се е смял! Той ви се е надсмивал!
Тъй вие сте сключили договор с него и после всеки е свикнал със своето положение, започнал е да се чувствува удобно.
Унижението с удобно нещо!
С него не само се свиква, то спестява необходимостта от борба. Нещо повече: унижението може да се продаде, да се осребри, може да носи доходи. Страшно е това откритие със заплахата, която представлява то.
На този свят много неща могат да се продадат. Продава се любов, приятелство, талант. Продава се чест. Осребрената чест е, разбира се, безчестие, но за този, който я продава, това няма никакво значение. Има хора, които са готови да продадат всичко и от всичко да извлекат полза за себе си.
Искате ли да ви кажа какво в никакъв случай не бива да се продаде? Достойнството! Тогава, когато човек го притежава.
Достойнството е не само най-ценната човешка добродетел, то е и основата на човешкото щастие. Безсмъртният Алеко наричаше себе си Щастливец дори тогава, когато нямаше пукната пара. за да задоволи своята глупава страст да пуши. Той притежаваше най-ценното богатство – достойнството.
Онова човешко качество, което ни кара да бъдем непримирими с неправдите.
Достойнството е качество на великодушния, на благородния човек. Нему е чужда користта.
Завистта го отвращава. Самодоволството събужда съпротивителната енергия. Всеки опит за насилие над слабите и беззащитните го възмущава и го вдига в атака. Той се бори, той се раздава, той се жертвува за другите. И всичко това става непреднамерено, без поза: самата природа на тази добродетел е такава, че не търпи пошлостта, глупостта и насилието!
Ала не може да бъде достоен онзи, който не уважава чуждото достойнство!
Ето защо труден е животът на достойния човек. Колко удари трябва да понася той! На какви изкушения трябва да устоява. Колко често се налага да защитава своето достойнство. Защото то е заплаха за лъстивците и грубияните, за безчестните, за користолюбците и търгашите, които искат или да го смажат, или да го купят!
Този, който осребрява дългите си уши, човекът, който се чувствува удобно в своето унижение, е заплаха за вашето достойнство, деца. Но, когато го съдим, нека си спомним кой откри тези тъй смехотворни качества на неговите уши и се развличаше с неговото унижение!
След като прочетох написаното, си помислих, че има хора, които биха искали да превърнат огромния прекрасен свят в жалка канцелария. И ми стана страшно и тъжно за онези деца, които, оставени от своите майки и татковци да прекарват лятната си ваканция както намерят за добре, играеха на карти, после на канцелария и оперативка и най-накрая, омерзени от безделие и скука, захванаха се да дърпат дългите уши на Д., който им събираше по пет стотинки такса. Или по-късно – да лазят под масата…
А това са наши деца.
0 Коментара