В далечината се носи звук от гайда, водата на язовира се набръчква от полъха на вятъра, който тъкмо е прогонил сутрешните изпарения, носещи се над повърхността, а на скованата във водата платформа под формата на плаващ сал вече се пекат първите палачинки. Накратко казано – добро утро, Беглика!
Очаква ни още един фестивален ден в отражението на твоя язовир. Малки канута се събуждат, изтръскват се от сънищата си и се плъзват по водата.
Първите водни таксита вече прекосяват утрото
и оставят след себе си дребни вълни, които се разпръсват като дирите на самолет, заливат двата срещуположни бряга, а на единия изливат и новодошлите посетители. Някои от тях поръчват палачинки направо от язовира, а други надуват гайди и бият тъпани в отговор на тези от брега. Във въздуха се разлитат музикални поздрави към новия ден и ето че е време при по-голям ентусиазъм ти самият да се потопиш в язовира.
Водата впива студени резци в кожата ти и изсмуква всички грижи и неприятности от тялото. Вече си напълно готов за новия ден, но ето че пред теб се изправя първото предизвикателство – накъде?
Тук има толкова много възможности, че се объркваш и или трябва да имаш предварително изготвен план, или трябва да се оставиш да бъдеш понесен от течението на деня. Наоколо кипят уъркшопи и работилници от всякакво естество – за рисуване, свирене на най-разнородни инструменти, жонглиране за начинаещи и напреднали, актьорски и танцови импровизации, практики по йога, както и лекции за здравословно хранене, за това как да си подредим дома и какво ли още не.
Възможностите са толкова много, че дори да не избереш нито една, можеш да отидеш на Темазкал ритуал в индианска юрта, да плаваш с лодка и кану,
да посетиш острова на Тишинавтите,
където всяка година те очакват нови пътешествия през пространството на мълчанието… Или просто да се вливаш в различните виждания и перспективи на хората около теб, като завързваш разговори с тях.
Тук всички са отворени и открити, а след първите запознанства и поздрави започва един дълъг разговор без начало и без край, съставен от думите и премълчаванията на хора от всички краища на страната и света.
Тишината на Беглика е музика, а музиката на Беглика е друг вид тишина. Тарамбуки, кахони, гайди, хармоники, флейти, цигулки, китари, ситари, преносими пиана, диджеридута, банджота и ръчно направени инструменти напукват въздуха и оформят музикалната композиция на целия фестивал.
Боси крака танцуват на голата земя,
а дълги хора́ се извиват около сцените като змии. На музиката се наслаждават хора на всякакви възрасти от два месеца нагоре, а дъждът и вятърът се сливат с всички инструменти в естествен природен ритъм. Всяка година сцените се изпълват с най-разнообразно и алтернативно звучене, а сега имаме възможност да чуем комините и слънцата на Таралежков, музикалните архитектури на Котарашки, трансовите вълшебства на Balkan Beats и още много други.
В нашия проект с Константин Кучев – СътвоРиМи, освен че се включват хора с кахон, китара и акордеон, в музикалното оформление този път добавяме и пишеща машина, на която творим в проза римовите импровизации по зададените от публиката думи, докато те се случват, и на която всеки престрашил се може да пише. На финала четем оформилия се текст, а хората казват, че по този начин са преживели две представления в едно.
Най-активните участници получават за награда „Сатирикон“ на Петроний и „Мъртви души“ на Гогол, но големият подарък на този фестивал е от съвсем различно естество. Той се състои в това, че си обграден от вода, въздух, огън и земя. И хора, които са отворени, усмихнати и търсещи едно и също нещо – покой. Покой в движението, покой в мълчанието, покой в думите, покой в съществуването. А на Беглика покоят идва, без да го търсиш.
Вечер пълната луна бавно очертава арка в небето, докато сцените се изпълват и изпразват с музика, а след окончателното им заглъхване,
ехото от музиката се разнася по огньовете
Танци, плуване и прескачане на пламъци, а в паузите от тишина смълчаните иглолистни дървета се извисяват около теб като молитви. Нощем е студено и хората се обличат с дебели дрехи отвън, а някои се обличат с греяно вино отвътре. С наближаването на утрото всички постепенно се разпръсват по палатките.
Събота сутрин. Рабиндранат Тагор казва: „Не казвай: „Утрин е“ – не я отхвърляй с вчерашното име. Виж я за първи път като новородено, което е безименно.“ И ето – кучета тичат и си играят на кълбета по поляната, децата изживяват с отворена уста премеждията на героите в кукления театър, а множеството от хора се разраства във всички посоки и се стълпява по работилниците или по опашките за вкусна храна.
Питам Таралежков как му се струва фестивала, а той отговаря „Повече от супер е, но е малко влажно.“ На обяд завалява. Гръмотевици продират небето, дъждът се хвърля от облаците и трополи по палатките и тентите, а ние оставаме, за да посрещнем с гърди
настроенията на планината
Навсякъде можеш да намериш заслон, от който се носи различна музика и където се случват нови и неочаквани срещи, както и ненадейни отърквания на лакти и рамене. Когато дъждът спира, хората отново изпълзяват под открито небе и сякаш теглени от невидими нишки започват да кръстосват близки и далечни разстояния.
В тези моменти въображението ти полита като дрон, обхожда с поглед всички възможности и те спуска там, където най-малко очакваш да стигнеш. След още едно кратко преваляване вечерта се забулва с мъгла, а Котарашки се мести от голямата сцена до най-близкия бар, в случай че отново завали. Отпред танцуват боси крака и кални обувки, а хората викат и се носят в ритъма на музиката.
След Котарашки пред цирковата сцена булото на мъглата обвива в мистика няколко гайди, тарамбуки, цигулка и певици, които се въртят в кръг, без да има огън по средата. От външната страна на този кръг през голямото око на луната, което пробива мъглата и блести на небето като капка върху стъкло, се носят силуетите на танцуващи жени, които приличат на самодиви.
След този допир до необятното се пренасям на кея и се заглеждам в пъплещата по повърхността на язовира мъгла. От тъмнината изплуват контурите на призрачна лодка с двама човека вътре, която пори едновременно водата и мъглата. Прилича ми на „Импресия, Изгряващо слънце“ на Моне, но е
„Импресия, Лунна мъгла“ на Беглика
И нека заключа с още един цитат от Тагор: „В движението на света, мое сърце, откривай красотата си – подобно лодка, която черпи грацията си от вятъра и от водата.“
Докато завършвам този текст на пишещата машина от представлението на СътвоРиМи, мога само да пожелая на читателя догодина да бъде един от двамата в лодката срещу мен или да се вихри на някой от огньовете наоколо. А на фестивала, чието юбилейно издание тази година мина под мотото „Десет стъпки по пътя“, пожелавам стъпките му да станат поне сто и да продължат да бъдат стъпки към вътрешния свят на хората, които посещават Беглика.
0 Коментара