Читалището в село Белица е първата сцена, на която пропял гласът на кавала, погален от ръцете на този, който по-късно ще го превърне в световноизвестен инструмент и ще го извиси по цялата планета…
Първите му стъпки обаче не били лесни. След като се научил да свири при бай Митьо на село, постъпил в музикалното училище в Котел, а там установили, че постановката на ръцете му е обърната и се налага да започне всичко от нулата. На път бил да се откаже, дори молил родителите си да се премести в друга гимназия. Но убеждаващите го в търпение писма от дома, желанието да стане добър като другите си съученици го накарали да продължи. Не само не се отказал – бързо наваксал, ставал все по-добър, кавалът му – все по-изкусен… Вече като студент в пловдивската Академия за музикално и танцово изкуство започнал да свири по сватби, да усеща живата сила на фолклора. Там, под тепетата, Теодосий срещнал и за първи път кавала си с джаза.
Днес музиката, родена от душата и таланта на „кавалджията на света”, както го наричат, събира съмишленици и почитатели от различни народи и страни, пълни сърцата с копнеж, с красота и … сякаш доближава до Бога.
Какви тайни крие гласът на твоя кавал, Теодосий?
Той не крие тайни, аз чрез него изразявам себе си, споделям моите тайни. Изповядвам се чрез музика. Който успее да усети – усеща. Майсторът на моя кавал е Жечко Маринов от Стралджа. Много харесвам неговите инструменти и свиря на тях с голямо удоволствие. Материалът също е много важен. Моят е от заготовка за обой – абанос от 1927 година, получих го подарък от един лютиер, който си замина от този свят на 90-годишна възраст, от Варна…дори не пожела да му науча името, само беше изпратил човек да ми донесе този материал, за да си направя инструмент, който да остане и след него.
Истинско съкровище! Представяш ли си колко е ценял музиката ти! Какви специални грижи изисква кавалът?
Това е дърво – дървеният материал, за да има дълъг живот, трябва да се смазва с дървено масло – обича зехтинче или пък бадемово масло.
И нещо друго казваш ти: че обича да бъде докосван.
Да, ако може всеки ден, най-добре! Както с всичко на тоя свят – трябва да има голяма обич, търпение, систематичност, последователност, любознателност и да се раздаваш безкрайно, за да получаваш идеи от тези, които несъзнателно те зареждат, слушайки те от залата, в студиото, навсякъде…
Авторът на биографичната книга, написана за теб, твърди, че любопитството е едно от най-ценните качества, които притежаваш. Какви врати отваря любопитството в музиката, а и изобщо в живота?
Любопитството отваря вратите на откривателството. Това е много дълбоко и вълнуващо усещане – когато докосваш неща, които никой преди теб никога не е докосвал, и откриваш, и развиваш, имаш шанса да създадеш нещо коренно различно, ново… Разбира се, опирайки се на достиженията преди теб. Аз за голямо щастие имам много слоеве на постижения от майстори преди мен, много са тези, които са записали и са оставили таланта си на звуконосител. Ние, кавалджиите, сме едно голямо семейство и по някакъв начин се зареждаме един друг. Някои от нас вече си заминаха в отвъдното, но тяхната енергия остава тук, и когато ми стане мъчно за тях – си ги пускам и слушам музиката, родена от тях.
След като завършваш музикалното училище в Котел, идва ред на студентството в Пловдив. Там ли те омая джазът? Как реши да срещнеш кавала си с него?
Да, там. Стана най-естествено и случайно. Срещнах се с Дарин Бърнев, който учеше в Академията, и той сподели с мен и предложи да изсвирим две негови композиции. Получиха се много сполучливо, записахме ги при Тома Спространов в Пловдив. Той беше очарован, излъчи ги по радио Пловдив, това се разчу до София, после ги пусна и в своето радио- предаване „Любопитно петолиние” – и така тръгна. Бяхме поканени на младежката джаз среща в София 83-та при голям успех, последваха записи, организирани от Йордан Рупчев в Националното радио на нашата музика заедно с Дарин Бърнев, Веселин Койчев, Дочо Панов, по-късно към нас се присъединиха Йълдъз Ибрахимова, Радул Начков, Веселин Николов, Огнян Видев…
Повечето музиканти казват, че в джаза ги примамва свободата. И за теб ли това беше изкушението?
Джазът наистина е голямо изобретение в музиката. Това е интелектуална игра – всеки по дадена тема казва своето мнение и е много красиво, общува се, поделя се музикалната форма… тук няма надсвирване, надиграване, надпяване, а има споделяне и приятелство. Мен това ме плени в джаза. Опитвам се да го внедрявам във всички жанрове.
Имало е период обаче, в който нито хората от джаза, нито от фолклора са те приемали за свой. Защо се случи така и как го преодоля?
Беше много шокиращо моето появяване в българската култура, и то с толкова традиционен инструмент – овчарски кавал. Изведнъж започвам да свиря някаква комбинация между традиция и западна, американска музика … Имаше тогава доста комплекси у хората, наслоени от миналото, и мнението, че джазът е буржоазна музика. Имаше и доста потърпевши в средите, наказани за това, че свирят джаз. Комплекси, които наистина трудно се преодоляваха. Имаше също фактори, които определяха как трябва да звучи този инструмент, аз получавах и заплашителни писма…
Наистина?
Да, изгорих ги впоследствие под влияние на едно прекрасно вино. И не оставих никакви следи, продължих напред. Продължих да свиря това, което ми доставя удоволствие и радва моите почитатели. Но и тези, които ме заплашваха, в един момент прозряха, че съм направил нещо добро за българската народна музика, като съм я ашладисал със световната съм удължил живота й и размаха на нейната красота. Така тя излезе отвъд границите на България, накара много музиканти да си купят такива инструменти, да започнат да се интересуват от българска музика, много от тях ми пишат, питат ме как така свиря – отговарям им, че е добре да дойдат да учат в България, за да разберат как, ако искат да тръгнат по моите стъпки. Дадох надежда и на младите музиканти, които експериментират и искат да бъдат по-различни от традицията. Въпреки че да овладееш традицията, е задължително. За да свириш на кавал, трябва да можеш да направиш удоволствие и на човека на село, на събора и празника, до голямата световна сцена. Само тогава ти правиш този инструмент международен, световен.
В какво е есенцията на музикалния стил „Теодосий Спасов”?
Това не е стил, по-скоро е гледна точка по отношение на музикалната игра. Някъде бяха писали, че създавам нов музикален жанр, което дразни музикалните критици. Нямам претенции за създател на жанр. Обичам музиката и я свиря така, както на мен ми харесва – днес по този начин, утре – по друг. Споделям моите впечатления в света на музиката – и на сцената, и в звукозаписното студио и в разговори.
Думите как идват при теб? Музиката ли идва първо в главата ти, или едновременно се случва тази хармония? Ти имаш много силни авторски текстове.
Имам, да. Някои съм измислил, някои са традиционни, народни текстове, музиката е друга… Нямам претенция да бъда певец и не бих искал да влизам в пространството на певците. Аз съм кавалджия, инструменталист. И когато не ми достига изразно средство по отношение на словесното изкуство – тогава пропявам текстовете, защото песента е свързана с музиката и танца. По този начин споделям моите усещания към даден текст с публиката, без да демонстрирам гласови умения. Пеенето ми няма амбиция да бъде белканто, а за мен текстът в изпяването е важен и той трябва да стигне по естествен начин до душата и сърцето на слушателя.
Вярно ли е, че на 14 години си се помолил на Господ някой ден да бъдеш музикант, който свири с музикантите от цял свят?
Наистина това беше моя мечта, която продължава да се реализира. Аз ги каня, а и те ме канят… Това е голямо удоволствие. По този начин се обогатявам, докосвайки се до други таланти, които ме провокират, зареждат и аз се развивам. Ако съм вглъбен в своята творческа самота, само мога да остана в един момент извън времето и човешкото общество. Този живот ни е даден за споделяне и общуване. Във всички човешки начинания.
Теодор – твоят божи дар… С какво се промени светът, след като той се появи на него? И успя ли вече да тръгне по твоя път?
Теодор е моят син, роден от Бойка Велкова – любимата ми съпруга и прекрасна актриса. Той се появи през 1994 и тогава се роди и пиесата „Туй то!”, което е възклицание по отношение на божественото участие в живота на нашата планета, доказващо, че не всичко е музика… че има едни такива процеси, сили, сътворения, в които ние, човеците, също участваме, но това е преди всичко божественото. Бяхме толкова щастливи да получим този дар и да се грижим за него, докато той потегли в своята посока и установи своя самостоятелен живот. Сега е студент в Шотландия.
А кавал?
Бях му поръчал кавал при моя майстор Жечко Маринов – малък детски кавал, с надеждата да започне. Той се хвалеше на приятелите си, че може да възпроизведе звук и неговите умения стигнаха дотам. После опитахме на пиано – не успя да издържи. Един ден ми сподели, че няма това търпение, което е необходимо, за да посрещне резултатите. Неговите интереси отидоха в други посоки, но аз съм горд, че той откри себе си, развива се в своя път и се чувства щастлив. Това не му пречи да обича изкуството, музиката, театъра и киното. Той е израснал в тази среда – знае къде е сцената, къде са гримьорните, как се прави един спектакъл или концерт, как можеш да минеш подземията на театъра, без да се заблудиш, как се снима филм, как се общува с режисьор, партньори, с оператор. Сега знае последните тенденции в киното, учи дисциплини, свързани с човешките взаимоотношения, които биха му помагали за в бъдеще, ако се посвети на дипломация, на политика.
Има ли криле влюбеният музикант? Колко пъти си композирал музика, посветена на Бойка?
Много пиеси има посветени на нея, тя присъства и се появява в сценични спектакли, в концерти, на обложки на албуми… Благодаря на съдбата, че ме срещна с нея и досега ни е интерсно да сме заедно.
Винаги си уравновесен, спокоен, излъчваш вътрешна хармония и мир. Има ли нещо, което е в състояние да те изкара от това равновесие?
Всичко опира до средата, в която си попаднал. Ето например – сега се чувствам много спокоен в този разговор, не съм раздразнен от теб, напротив – ти ме караш да се чувствам спокоен и да споделям, да давам отговори на твоите въпроси.
Радвам се! Но ти излъчваш това спокойствие, според мен, носиш го като житейска философия в себе си …
Да, това е все пак и автотренинг, и възпитание. Най-добре е, когато сме в хармония със самите себе си – тогава е по-лесно да създадеш хармония около себе си. Ако човек няма вътрешна хармония, не е наясно със себе си, тогава това се отразява и на околния свят…
Теодосий, казвал си, че кавалът гони дявола, а доближава ли до Бога?
Богът, както казва Йордан Радичков, дори и да го няма – ние трябва да живеем така, сякаш той съществува. Божественото е много свързано с човещината. Божествеността и човещината – това са двете необходимости, за да съществува истинският живот.
0 Коментара