„Дом е там, където дупето ти седне” – според Пумба – по-мъдрата и по-кръглата половинка на партньорската двойка в популярната анимация “Цар Лъв”.

tea-house-1555560

Открих, че съм бездомна една зимна вечер, докато наливах чай от автентичен самовар от Тула в също толкова автентичен руски порцелан – съществена част от невротичната ми идея за дом – в къщата на майка ми.  Там се подслонихме от бурята с дъщеря ми, когато се наложи да напуснем удобното жилище, което деляхме с баща й. Деляхме, но не споделяхме. Затова сега говоря за “бащата на детето ми”, а не за “мъжа ми”.

Наливам чая, подслаждам го с небетшекер, пълна идилия, пъхам си едно захарче в устата, рецепторите за сладко на върха на езика ми са в екстаз. Но вместо да ме залее краткотрайната радост от преходния сладостен вкус, ме помита цунамито на гъста и дълбока тъга. Рязко придобивам усещането, че точно тук, точно сега, както имам покрив над главата си, нормални битови условия и се радвам на добро здраве за себе и обичните си хора, аз съм напълно и безнадеждно бездомна.

И не че майка ми е негостоприемна или на жилището нещо не му е наред. Напротив! Тих квартал, отдалечен от центъра, къща с двор, малък басейн в двора, ливадка, цветенца, дървенца – всякакви дребни радости, които консервният ни столичен живот превръща  в лукс.

Лукс, лукс, ама не е мой.

И под “мой” нямам предвид собствен. Имам предвид, че тук виреят енергията и духът на почитаемата ми родителница, нейните представи за уют и удобство и тяхната естетизация. А на мен ми липсва пространство, в което да се развихрят моите си лудости, ангели, дяволи, характерови особености, вредни навици и добри практики. Пространство, където чинии никога не се мият вечер, четенето има приоритет пред гладенето, ляга се късно, става се рано, децата не настиват, защото ходят голи, готви се веднъж седмично, а може и по-рядко. Казано по модерному – липсва ми онова място, в което да реализирам битовия си творчески потенциал.

Няколко дни живея във фрустрацията на този новооткрит дефицит. Страдам го, реве ми се. Подсмърчам една нощ на търпелива приятелка. Тя е малко по-млада и много по-мъдра от мен и както винаги успява в най-правилния момент, с най-точните думи, да ми каже, че

не може да се друсам заради някакво си физическо място,

заради някаква си къща, апартамент, мезонет или каквото си представям, че мога да превърна в свой дом. Казва ми, че не може да се разстройвам така за нещо извън мен. После си ляга.

Нея нощ почти не спя. Със силата, с която ме удари в диафрагмата усещането, че нямам дом, сега ме удря друго – че единственото, което трябва да направя, за да си възстановя душевния комфорт и да се почувствам пак у дома си, е да се върна при себе си. Да се върна вътре в себе си.

***

Домът е едновременно съдът и съдържанието, вътрешността и стените, които я ограждат. Домът е най-голямото ни съкровище и ковчежето, в което е заключено. Домът е онова най-лично пространство, в което се осъществява единението между ум, душа и тяло и в което имаме свободата да се развиваме, да избираме и да се променяме. Домът са личните ни убеждения, правила на общуване и принципи на съществуване, които охраняват това пространство и го пазят от преднамерено или не вражеско проникване.

home

***

Изминали са няколко месеца, откакто в онзи среднощен разговор прозорливата ми приятелка разсече гордиевия възел на личната ми драма с едно изречение и половина. Време, напълно достатъчнo емпирично да си потвърдя хипотезата, че

моят дом, моята крепост е вътре в мен,

а не в пространството, което тялото ми обитава. За да бъде доказателството неоспоримо, идва по трудния начин – с болката от челния сблъсък с онова, което не искаш за себе си, но неизбежно все някога те застига, сяда ти върху гърдите и ти пречи да дишаш, докато не изпие и предпоследната ти капка живот и не изтече в канала. Последната капка винаги остава, за да си научиш урока.

Моят урок е да открия не какво пазя в дома си – не коя, каква и защо съм. Отговорите на тези въпроси отдавна съм ги изровила изпод пръстта, за да разбера, че не само аз, ами всички сме полезни изкопаеми – всеки има потенциал на полезност. Важното, онова, което ни отличава един от друг, е как реализираме този потенциал в отношенията си със света и другите хора. Дали стените на дома ни са от кристал или от кал, дали през тях прониква светлина, или вътре властва отровен мрак, дали сме склонни да споделяме съкровищата си, или ни води принципът “моето си е мое, чуждото – общо”. С други думи – къде и какви са границите ни и как ги използваме, за да се отделяме и да се свързваме с всичко, което лежи отвъд тях.

Моите се оказват меки и гъвкави, полупрозрачни, но само колкото да пропускат светло и топло и да загатнат какво се крие зад тях. Откривам, че са такива, когато насмешливата съдба ме изправя пред бронираните каменни зидове на човешко същество, което не просто се е окопало и барикадирало.

В неговите стени няма нито врати, нито прозорци,

само някоя тясна пукнатина, образувана в случаен момент на отпускане. През една такава успявам да надникна миг, преди да я запуши с нов зид отвътре. Този един миг е достатъчен, за да видя, че и това човече е като всички други – яде, спи, размножава се, прави секс, иска близост, търси някакво щастие. Но от всички тези неща, само за първото човек сам си е достатъчен. За всички останали трябват други човеци. А когато си се скрил зад всички прегради на света, няма как някой да стигне до теб.

Известно време оглеждам с любопитство тази крепост на непристъпността, за да разбера, че всеки опит за осъществяване на контакт ще прави моите стени все по-крехки и все по-чупливи, докато не се разпръснат на милиарди парченца и не превърнат моя дом в разграден двор. А така пак ще остана бездомна. Затова махам за сбогом и тръгвам.

Тръгвам, но в нощта, в която го правя, не ми е сладко, както в онази, в която си подслаждах чая с небетшекер. Между зъбите ми скърца неочакваната горчилка от несметните, но несподелени домашни богатства. Горчи, но преглъщам и крача.

Вървя си по пътя. Вървя си със себе си и наум си преразказвам тези събития, за да не забравя къде е домът ми и да помня, че в тази история безсюжетна все пак има поука заветна: доверяваш се на другия, когато го пуснеш да влезе, но за да се свържеш, трябва той да те пусне да влезеш.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара