За първи път се срещам с Наско от Б.Т.Р. И с Атанас Пенев, както е името му по рождение. Погледът му – усмихнат, спокоен, позитивен. Но ако си мислите, че разговорът, който последва, беше само с него, грешите. Почти нямаше отговор, в който по някакъв начин да не присъства и рок групата. Сякаш и колегите му бяха с нас. Това е най-силното впечатление, което остави у мен. Той не е самотен бегач. Той е екипен играч, в добрия смисъл на думата. Затова не е просто Наско от Б.Т.Р., а Наско с фамилия Б.Т.Р. Той не отговаря и на образа на типичния рокаджия, оня образ на лошото момче. А жълтите вестници ще обеднеят, ако продажбата им зависи от текстове за него. Има голяма дъщеря, Мартина. Вече над 10 години е щастлив със сръбската оперна певица Иван Албрехт. И още нещо. Самият Наско ми разказа какво е установил от срещите си с големи западни звезди – че колкото по-големи са, толкова са по-земни. Същото важи и за него. Приятно е да срещаш такива хора.

IMG_5158

Снимки Александър Нишков и личен архив Б.Т.Р.

Българските „Бон Джоуви” – така нарича Б.Т.Р. моят кръсник?

Харесва ми. „Бон Джоуви” са огромна банда, която е повлияла не само върху обикновените хора, но и върху музикантите. Те са и дълголетници. Когато бяхме по-млади, си мечтахме да сме и като тях. Така че да те сравнят с „Бон Джоуви” е страхотно.

Щастливци сте – били сте на една сцена с такива великани в музиката като Глен Хюз, Джон Лоутън, Дейвид Ковърдейл…

Така е, щастливци сме. Като бях малък, винаги съм си представял, като слушам Уайтснейк, Рейнбоу, Пърпъл, Айрън Мейдън, Джудас Прийст, че съм заедно с тях на сцената. Така е било и с моите колеги. Няма да забравя Киро (Кирил Божков, бел.ред.), който след един от концертите ни, където свирихме с Глен Хюз, каза: „Свиря, отдясно на мен е Глен Хюз, който пее Mistreated, поглеждам срещу мен и виждам мой съученик, който е зяпнал и страхотно се кефи, а аз съм на сцената – там, където преди 30 години съм си мечтал да бъда”. С почти всички от нашите кумири сме били на една сцена. С Джон Лоутън сигурно имаме над 50 концерта. Ние сме като част от бандата им за България. И не само.

От кои хора си – тези, които като осъществят мечтата си, сякаш осиротяват, защото вече няма какво да сбъдват. Или винаги има следваща мечта?

О, не. Не може да осиротееш. Апетитът идва с яденето. Винаги има мечти. Поставяме си една цел – тя е там, на хоризонта, стигаме го, изкачваме върха…но след него има и друг връх. И тръгваме и към него.

Ти си от поколението, у което имаше най-много надежди, свързани с промяната. Вероятно 100 надежди. Колко от тях умряха?

Наистина бяха поне 100 надежди. Идването на промяната ни помогна като млада група, защото още преди да станем известни в България, стартирахме с много фестивали във Франция, в Германия. И имахме възможност да ни дадат паспорти.

Photography

Но не избягахте. Защо?

Защото искахме да сме в България, да сме част от демократичния процес. Да направим така, че да се случи рок музика. Често си говорим в групата, че ако беше останал старият режим, ние нямаше да можем да се занимаваме с музиката, която искаме. За съжаление, у нас демокрацията се изроди и умряха доста надежди. Но не искам да звуча песимистично. Фактът, че се случи онова, заради което останахме тук, е една голяма победа.

За вас като група добре се развиха нещата, но ако погледнем като цяло ситуацията?

Нека така да го кажа – лошо е да си на опашката. Малко е срамно да сме най-бедният народ в европейската общност, а да плащаме най-висока цена за почти всичко. Както казва един мой монтьор: „Не ни харчат колите много, просто ние не получаваме достатъчно”. Не разбирам защо вече над 20 години българите не получават нормални заплати.

Твоето обяснение?

Ние сме малък пазар, а „играчите” са много. И за съжаление, тези играчи искат да заграбят много.

Скоро гледах репортаж за един поет, който всеки ден седи на една пешеходна пътека, за да пречи на колите да спират на нея. Когато го питаха защо, той каза: „Мястото на поета не е само пред белия лист, но и там, където има обществен проблем”. Трябва ли творците у нас да имат такава отговорност?

Задължително. Публичните личности, хората, постигнали нещо в живота си, трябва да дават пример на останалите. А ако всеки се държи човешки с останалите, така, както иска с него да се държат, нещата ще бъдат много по-различни. Ние например внимателно избираме каузите, за които се борим. Има една, за която не сме спирали да даваме своя принос – борбата срещу наркотиците. Правим го чрез песента „Спасение”.

Освен това най-добрите посланици на една държава са спортистите и артистите. Не политиците. Затова е много важно за нас, където и да отидем, да не злепоставяме страната си – не само с песните си, но и с това как се държим и говорим с другите хора. Така трябва да е с всички.

Голям си патриот.

Разбира се. Сега например искаме да направим един малко по-специален клип на песента „100 надежди”, който да е свързан с България. И затова молбата ни е към всички българи, където и да ходят из страната – да снимат любимите си места, да правят клипове и да ги пазят, защото по някое време тези снимки ще ни трябват. Ще се опитаме да съберем на едно място неща, които сме позабравили за България.

А какво мислиш за наследството в музиката? Колко е важно да се предава нататък?

Не според мен, а според групата Б.Т.Р, е от жизненоважно значение да има приемственост. И сме доказали това. Когато бяхме млада група и започнахме да правим големи турнета, първоначално се запознахме с група „Сигнал”. Те са едни от нашите идоли. И се оказаха толкова готини, земни, с такова удоволствие ни разказваха неща, за които ги питахме. По същия начин беше и с „Щурците”, и с ФСБ. От всички тях имаше какво да научим. Издадохме албума „Дежа вю” (с кавъри на български парчета, бел.ред.) точно с такава цел – заради наследството. Да се помни това, което са ни завещали предишните, да запознаем младите, които не са били родени, когато са се появили песните им. Ако можеше да включим 500 песни в албума, щяхме да го направим. Това са страхотни песни, изключително силни текстове. И ние се опитваме така да работим. Хубавата музика трябва да има хубав текст. Той не може да е: бла, бла, бла, реката, звездите…Защото това е нещо, което оставяш след себе си и не трябва да те е срам.

11696290_1171912049501588_207622847904477669_o

Не пасваш на образа на типичния рокаджия, оня на лошо момче, около когото има много жени, секс, наркотици, алкохол…

Остана само рокендролът.

Как се опази от залитания?

Много лесно. Никога не съм имал желание. Сцената е моят наркотик.

Има ли разлика между Наско от Б.Т.Р. и Атанас Пенев?

Гледам да не правя голямо разграничение. Нашата работа е свързана с хора, ако изобщо говорим за работа. Както се казва – ние свирим нашата си музика, а то се оказва, че сме работили. Много е приятно на сцената, цялото това внимание, след като слезеш от нея, но трябва и да се отпуснеш по някое време. Затова обичам да ходя по планини и извън България, където никой не ме познава. Сега бяхме в Милано. Като една от главните причини беше да отидем на опера в „Ла скала”, миналата година бяхме в „Арена ди Верона”. Някои го наричат елитарно изкуство. Не е – това е изкуство за всички.

Пристрастен си.

Не само. Да, отскоро по-задълбочено гледам на операта. Но е факт, че е адски впечатляващо. Жестоко се радвам на музиката.

Колко високо свети твоята звезда в твоите очи?

Тя е там, където трябва да бъде. Не знам дали е високо, дали е ниско. Честно казано, не ме интересува. Мисълта дали съм достатъчно оценен не ровичка егото ми. Може би като по-млад съм се стремял към това. Но сега – не. Нещото, което ми прави силно впечатление, когато се запознаваме с големи западни звезди, е следното – колкото по-големи са, толкова са по-земни. Най-впечатляващо за мен беше запознанството ми с Рони Джеймс Дио. Неслучайно, когато той почина, цялата рок общност беше съсипана. И не само заради музиката, а заради човека Рони Джеймс Дио. Той беше единственият, който навремето успя да събере целия рок свят за едно общо парче. Никой не му отказа.

Това са дълбоки следи…Ти какви искаш да оставиш?

Разбира се, че искам да остане това, което правим. Няма песен, от която да се срамуваме. Иска ми се и да ме запомнят като добър човек. Аз съм певец. Аз съм един Наско от Б.Т.Р, на мен това ми е фамилията. И съм благодарен за това.

NasoА за приятелите си Наско от Б.Т.Р ли си?

Не. За съучениците, с които се виждам често, съм Наско от „Б” клас, за съказармениците – съм Наско от казармата.

В какво вярваш?

В доброто у хората. Много е важно да си добър.

А от какво се страхуваш?

От змии, въпреки че гледам всички предавания, свързани с тях. А ако се върнем на темата от началото на разговора – това, което не ми харесва и от което се страхувам, е простотията и пошлостта. Това трябва да е приоритет на държавата – да сме умни и да сме културни. Това се постига най-вече в училище. Всички трябва да ходят на училище, да спазват българския закон и всички в България официално да говорят на български.

И сега стигаме до българо-сръбската дружба.

Това е най-хубавата дружба.

И какъв е вкусът й?

Сладък. Аз съм много щастлив и спокоен.

А жестока ли е красивата жена?

В моя случай не е. Ако има късмет, всеки среща сродната си душа, човека за него. Най-хубаво е и ако и ти си за него. Така е при мен.

При теб е така, ама „…отдавна живеела сама жестока, но прекрасна красивата жена(откъс от песента „Елмаз и стъкло”, бел.ред.)

Там в кулата, гадна вещица. Абе, лоша работа. Факт е, че има хора, не само жени, но и мъже, които искат да са големи звезди, всичко да се върти около тях. И когато това не се случи, почват да отмъщават…Слава Богу, на мен не ми се е случвало.

Ти си зодия Риби. В какви плуваш?

Хубави, дълбоки, в които можеш да видиш много хора, да си прекараш чудесно, да се насладиш на красиви заливи. А не да се бухнеш в най-големия прибой и да се чудиш как да се разкараш оттам. Не ми харесва да се набутвам в конфликти. Войната като отношение между хората не е опция за мен. Разбира се, в групата има конфликти по отношение на музиката, нормално е. Но Б.Т.Р вече е институция и заради това, че винаги сме намирали начини да ги разрешаваме. А когато всичко работи перфектно – удоволствието е несъизмеримо с нищо останало. Така е, когато работиш в екип. Същото като при футбола – когато победиш, всички се радват на общата победа. И тя е най-сладка.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара