Мъжете също плачат

Ако някоя жена си мисли, че мъжете не плачат, дълбоко се заблуждава. Да се разплаче един мъж не е особено трудно. Трябва обаче да има сериозен повод. И да е сам. Тук е разликата между мъжкия и женския плач – в повода и присъствието на друг.

Генетично у мъжа е заложена една особена гордост, по­ради която никой – независимо дали враг или приятел – не трябва да види слабостта му. Когато човек плаче, той показва, че е уязвим. От праисторически времена за един самец това е недопустимо. Ако врагът разбере, че си уязвим, веднага ще те атакува. Ако самката ти усети, че си слаб, веднага ще те напусне и ще иде при по-силния (което значи и по-сигурен). Ако не те напусне поради липса на по-силен, то поне ще загуби уважението си към теб, а от това до матриархата има една крач­ка. Затова стискаш зъби и ако ти дойде много,

скриваш се, за да излееш мъката си насаме.

Поради тази си вро­дена особеност мъжът предпочита да не споделя сла­бостта си, докато жената няма нищо против да я спо­дели. Днес, в модерното унисекс общество, зависимост­та до голяма степен се е запазила. Вярно – не в такива измерения. Но да си признаеш, че си слаб, пак не е полез­но. Борбата между половете още не е приключила, но ня­ма да се учудя, ако жените, еманципирайки се, също на­малят роненето на сълзи до санитарния минимум. Тряб­ва да признаем, че при смъртта на някой близък, човек (независимо дали е мъж или жена) плаче не само от тъ­га по починалия. В такива случаи доминира страхът от смъртта – тази, която виждаш с очите си и знаеш, че тя чака и ТЕБ, рано или късно. Или те потиска фактът, че смъртта е отнела ТВОЙ близък, че оставаш сам. Мо­же би звучи цинично, но всъщност

ние тъгуваме повече за СЕБЕ СИ, отколкото за мъртвия

близък. Плачът е кра­ен израз на някакъв емоционален пик. Неслучайно се пла­че и от радост, не само от болка и мъка. А никой не бива да твърди, че мъжете са по-малко емоционални от жените. Просто емоцията им е по-рационална – по пра­вило те не ронят сълзи за дреболии, не плачат шумно, не вият и не хълцат. Полезно е обаче да знаем, че „емоция“ е доста обширно понятие. В световната литературна класика има един чудесен пример за това. В гениалния роман „Братя Карамазови“ Достоевски описва героя си Фьодор Карамазов с едно кратко и ясно изречение: „Той беше зъл и сантиментален.“ Фьодор е в състояние от­кровено да се просълзи от един красив залез или при ви­да на умряла от студ птица. И в същото време се дър­жи по възможно най-гадния начин с родните си синове. Така че никой да не си прави илюзията, че ревливите мъ­же са по-добри, no-нежни и no-чувствителни от другите.

Сантименталността и лошотията не се изключват вза­имно.

Наскоро една приятелка, много впечатлена, ми раз­каза как гледала филма „Титаник“ на видеото в някакъв автобус. На финала на филма достолепният мъж на се­далката до нея захлипал с глас, без да се крие. Замислих се. И на мен редовно ми се случва да ми се напълнят очи­те, когато гледам някоя подобна филмова сцена, подпря­на от подходящата музика. В това няма нищо извънред­но – целта на киното е да ти действа емоционално. Кол­кото по-емоционално – толкова по-големи печалби реали­зира. (Не мога да не отбележа как мирно си съжителст­ват две коренно различни неща – нежни чувства и комер­сиален хиперуспех!) Човек е така устроен – обича да му бъдат гъделичкани тънките струни. По-интересното в случая е

защо този мъж си е позволил да покаже емоция­та си

в тясното автобусно пространство. Нямам ясна теза по въпроса, защото не съм видял сцената с очите си. Но мога да си позволя една версия – този мъж бездру­го е бил в някакво крайно, гранично състояние на духа и впечатляващите финални кадри от „Титаник“ просто са прелели чашата на самоконтрола му. Натрапчиво ми се върти и едно друго филмово заглавие – „Богатите също плачат“. Признавам, че и половин епизод не съм гледал от този сериал – сигурно е американски и сигурно е обилно подправен с пудра захар. Но самата фраза, особено думич­ката „също“, вече накланя внушението към лек абсурд.

Значи не само бедните плачат, видите ли, на богатите също им се случва. В този ред на мисли мога само да ка­жа, че

плаченето не е ничия привилегия или задължение.

То е по-скоро във връзка с развитието на обществото и с модата – защо не? Световната литература от XVI до края на XIX век например е изпъстрена със случки, в кои­то еди-koU си се „облива в сълзи“, „потъва в сълзи“, „ридае горчиво“ и т. н. Дали точно така са постъпвали героите на тогавашното време, или авторите са използвали кли­шета, за да станат no-драматични романите им, не е важно. Важното е, че от XX век насам да се плаче не е особено модерно. Нито престижно.

От друга страна, още древните са знаели, че пла­чът е лекарство.

Когато плаче, човек се пречиства емоционално,

а това е твърде полезно за здравето. Може би затова жените са по-здрави и дълголетни от мъжете? Струва си и двата пола да се замислят по този въпрос. В повечето случаи сам по себе си плачът е знак за (да използваме още едно клише) ра­нима душевност. Това естествено не значи, че ако един човек (особено мъж) реве за щяло и нещяло, е безкрайно чувствителен и деликатен. Може просто да е психичноболен, нали?