„Сякаш сме създадени, за да се явяваме на тестове. Липсва ни това, от което се състои човечността.“

Арън, на 12 години, Лос Анджелис

Децата ни са в беда.

Осъзнах този прост и ужасяващ факт, когато се обадих на 16-годишната Ива в седем часа в една неделна вечер. Тя звучеше притеснено. Попитах я дали не предпочита да отло­жим разговора за по-подходящо време.

– Не, графикът ми винаги е препълнен – отвърна моми­чето. – Ще ми бъде приятно да споделя с вас какво означава според мен да си тийнейджър в наши дни.

Ива не е от децата, за които повечето от нас биха се тре­вожили. Тя живее в богат квартал в Нюпорт Бийч, Калифор­ния, и учи в елитно частно училище. Осъзнава, че е приви­легирована. Мечтата ѝ е да бъде приета в престижен колеж, чийто женски отбор по плуване е в Първа плувна дивизия. Избрала е Калифорнийския университет в Лос Анджелис и Тексаския университет.

Всеки делничен ден Ива става в четири часа сутринта заради заниманията си по плуване с личен треньор, които започват в пет часа, а после отива на училище. Изучава ин­тензивно френски език и още четири предмета, единият от които е физика. След училище плува още два часа с отбора си. Веднъж седмично участва в заседанията на редколегията на училищния вестник и на ученическия комитет. Прибира се вкъщи в шест и половина и вечеря набързо със семей­ството си. През следващите три-четири часа си пише до­машните и в продължение на половин час прави тестове за подготовка за SAT.

– Резултатът ми последния път беше 1450 точки. Тряб­ва да го подобря най-малко със сто точки, за да имам шанс да вляза в някой от университетите, в които искам да уча – обясни ми Ива. Тя си ляга в полунощ.

Уморих се само като я слушах. Ива спи средно по пет часа (препоръчително е тийнейджърите да спят от осем до десет часа, макар че много малко от тях го правят) и по тази причина страда от недоспиване.

– По какъв начин се забавляваш? – попитах я.

– Почти винаги съм изморена и затова общувам с при­ятелите си в социалните медии. – Ива се засмя. – Давам си сметка, че съм късметлийка, защото уча в прекрасно учи­лище и родителите ми ме обичат. Притеснявам, че ще ги разочаровам, ако не ме приемат в Станфордския универси­тет – там искат да следвам. – Тийнейджърката добави, че не само тя се чувства по този начин. – Всичките ми приятели са стресирани и объркани. Просто сме прегорели.Добре дошли в света на поколението, което се намира в състояние на изчерпване. Връстниците на Ива (поколе­нието Z, към което спадат родените след средата на 90-те години на миналия век) са умни и се радват на безпредел­на обич. Те не страдат от предразсъдъци и са възприемчи­ви към новите идеи. („Ние сме представители на първото поколение, чиито кукли са момчета, момичета, безполови или двуполови – отбеляза Ива. – Това би трябвало да бъде хубаво, нали?“) Тези деца проявяват високи амбиции по отношение на колежите и бъдещето си.

Те обаче са по-нещастни, стресирани, самотни и депре­сирани и проявяват по-голяма склонност към самоубийство в сравнение с представителите на което и да било от пре­дишните поколения. Проучванията, довели до тези изводи, са извършени преди началото на пандемията от КОВИД-19 и произтичащата от нея тревожност.

През няколко месеца се обаждах на Ива, за да разбера как се чувства, но един ден ме изненада, че вдига майка ѝ. От начина, по който звучеше гласът ѝ, ми стана ясно, че нещо не е наред. Хлипайки, тя ми обясни, че дъщеря ѝ е с тежка депресия и е била приета в болница.

– Не си давах сметка колко е била тъжна и претоваре­на – изрече майка ѝ. – Мислех си, че ѝ осигурявам всичко, от което се нуждае, за да бъде щастлива и да постига успех, но се оказа, че съм сгрешила. Не ѝ помагах да се забавлява.

Непрекъснато чувам подобни сърцераздирателни исто­рии от родители, но едва когато осъзнаят, че децата им не постигат успех. Защо тези деца срещат трудности, при поло­жение че имат всичко? Защо огромните усилия, които пола­гат, не водят до преуспяване? Реших да се опитам да намеря отговорите на тези въпроси.

НЕУВЕРЕНОТО ПОКОЛЕНИЕ

„Ние сме подготвени за колежа и за бъдещата си кариера, но не сме подготвени да бъдем хора.“

Ерин, на 16 години, Гриър, Южна Каролина.

Няколко дни след разговора с майката на Ива бях на другия край на Съединените щати в една прогимназия в Бостън, в която учат деца от средната класа. Охранителят ме придру­жи до библиотеката, където 12 ученици ме очакваха, за да споделят с мен какво означава според тях да бъдеш дете в наши дни. Учениците бяха избрани от училищния психолог съобразно с изискванията ми: да са с различни характери, да умеят да се изразяват ясно и да са „в крак с времето“. Предстоеше ми да се срещна с 25-ата група от подобно естество, ето защо имах представа какво мога да очаквам, но въпреки всичко ми беше любопитно да чуя какво ще ми кажат тези ученици. Това е единственото по рода си поколение, чиито представители се сблъскват с пандемия, стрелба в училища­та, тероризъм и природни бедствия наред с огромното нато­варване, свързано с опитите на децата да постигнат успех, несравним с успеха на децата от предишните поколения.

– Разкажете ми как възприемате поколението, към което принадлежите – подканих децата.

Погледнах към тях и видях това, което виждам всеки път: замислени и открити деца, искрено учудени от факта, че някой се интересува от мнението им.

Едно русо дванайсетгодишно момиче, което се казваше Амилия, постави началото на разговора:

– Нашето поколение определено е най-стресираното и положението става все по-лошо. Всички бяха съгласни с Амилия. (Все още не съм чула дете, което да е на друго мнение.)

– Родителите ви знаят ли, че сте стресирани? – попитах ги аз.

Всички деца поклатиха глави.

– Ние крием тревожността си – обясни ми едно момче с кестенява коса, което беше облечено с риза на „Найк“. – Безполезно е да казваме за това на родителите си, защото те не разбират какво означава да си дете.

После помолих децата, които бяха на 11, 12 и 13 години, да ми опишат възрастовата си група. След като ги изслушах, осъзнах, че трябва да променим начина, по който възпита­ваме децата си.

– Всички мои приятели казват, че са стресирани.

– Самотни сме, защото сме погълнати изцяло от социал­ните медии и се лишаваме от пряко общуване.

– Нашето поколение се старае да върши всичко перфект­но и по тази причина сме изцедени.

– Непрекъснато ни сравняват с други деца и ние никога не се чувстваме достатъчно добри.

– Притесняваме се да не се провалим и непрекъснато сме стресирани, защото отдаваме голямо значение на оцен­ките си.

– Чувстваме се самотни, защото сме много натоварени и нямаме време за срещи с приятели.

– Принудени сме да пораснем прекалено бързо. Нужда­ем се от повече време, през което да се чувстваме деца и да завързваме приятелства.

– Липсва ни въодушевление, защото сме притиснати отвсякъде и не знаем кои сме.

– Дори в детската градина правехме тренировки за сп­равяне с извънредни ситуации. След време започваш да се страхуваш, че това наистина може да се случи. Оказахме се в изолация заради коронавируса. Това е ужасно.

– Отстрани може би изглеждаме добре, но сме много притеснени. Чувстваме се така, сякаш сме изгубени.

Всички ученици, с които разговарям, без значение в кой район на страната, отговарят на въпросите ми по този начин. Тези деца получават безпределна обич. Те са дружелюбни, умни и разполагат с безкрайни възможности. Родителите им смятат, че децата им имат всичко, което им е необходимо, и че ги подготвят за бъдещия им успех. В такъв случай защо тези деца не са толкова щастливи, колкото връстниците си от предишните поколения? Защо усилията им не водят до желания резултат? Едно дете даде най-точните отговори на тези въпроси.

На една от масите имаше недовършен пъзел. На капа­ка на кутията бяха изобразени деца от различни страни по света, които играят безгрижно. Някои от частите на пъзела обаче липсваха. След като дълго се взира в пъзела, едно чер­венокосо момче, чието име беше Ейдън, изрече:

– Това сме ние. Опитваме се да намерим мястото си в света, но не можем, защото ни липсват части.

– Кои са тези части? – попитах го.

– Частите, които трябва да ни покажат как да бъдем хора, как да общуваме помежду си, как да поправяме грешките си и да се справяме със стреса – частите, които изграждат ха­рактера ти и те правят човек. Отглеждат ни така, сякаш сме някаква стока, и ние се чувстваме празни.

Изведнъж загадката около причината, поради която децата от това поколение се чувстват толкова нещастни, объркани, стресирани и самотни, се изясни. Ние казваме на децата, че ще бъдат щастливи, ако се стремят да получават повече харесвания, по-добри оцени и по-големи похвали. Независимо от усилията си обаче, децата ни не са преус­пяващи. Те са свити, тревожни и нещастни. Отгледали сме поколение от деца, които имат всичко, но не сме възпитали у тях най-необходимото, за да постигат успех: нравствените качества, които ни правят хора.

Характерът представлява съвкупност от вътрешна сила и доблест, с чиято помощ децата, които се стремят да влязат в престижни колежи, преуспяват в забързания и непрекъснато променящ се свят, след като достигнат зрелостта. Когато са лишени от оптимизъм, любознателност, емпатия и упо­ритост, децата се чувстват непълноценни. Те често изпитват затруднения в общуването извън строго определените пара­метри на училището и класната стая. Не са подготвени за непознатия свят, който ги очаква – за света, който става все по-непредсказуем с всяка изминала година. Казано накрат­ко, децата се превръщат в красиво опаковани кутии, в които няма подаръци.

Все още не е прекалено късно да попълним липсващите части в развитието на децата, но за тази цел е необходимо да се пренастроим от късогледата си обсебеност от високи резултати от тестове, отлични оценки и впечатляващи сивита към далновиден подход към нещата, които ще им бъдат нуж­ни, за да водят изпълнен със смисъл живот. Нашите умни деца, които се справят блестящо с тестовете, не са подгот­вени за живота. Усещането за празнота им пречи да развият способностите си и намалява потенциала им за постигане на успех. Характерът представлява липсващата част.

Добрата новина е, че това не е фатално. Характерът не е природна даденост – човек не се ражда с него. Силните му страни могат да бъдат възпитавани.

Всъщност трябва да бъдат възпитавани.

Целта на тази книга е да покаже на родителите и учи­телите как биха могли да попълнят липсващите части, за да бъде детето здраво и издръжливо, със силно сърце, силен ум и силна воля. Аз наричам „преуспяващо“ детето с харак­тер – личност, която е готова да се справи с предизвикател­ствата на XXI век. Но първо искам да обясня защо сегаш­ното положение е толкова притеснително и защо трябва да бъдем внимателни.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара