Кризата на тригодишните – ражда се личност

Съвсем неотдавна вашето дете беше мило, смешно същество и из­веднъж сякаш дяволът е влязъл в него. То е пораснало, вече е почти на три години и човек би си казал, че с него сега ще е по-лесно, откол­кото с бебето. Но изведнъж са из­никнали трудности с обличането, миенето, спането. Детето не дава да го облекат, рита, опитва се да се облече само, а не успява. Но кога­то искате да му помогнете, отново започва да рита.

Ако му кажете: „Иди да спиш!“ със заповеднически тон, не можете да го накарате да легне цял час.

Тези дни то ви е казало, че сте глупачка.

Откъде е научило тази дума, е загадка. Но съдейки по из­раза на лицето му, то чудесно раз­бира нейния лош смисъл. Изобщо започнали са да му харесват ези­ковите упражнения с лоши думи. Изведнъж са престанали да му харесват старите играчки. Вчера хвър­ли на пода любимото си мече. Неговото отрицание се проявява понякога в много рязка форма.

Отначало познава в огледа­лото само другите, чийто облик му е познат. В края на третата година то разглежда себе си, едновременно сякаш разтревожено и явно доволно. След това свиква с образа си и по­вече не се смущава от огледалото. Понякога откриването на собст­веното „аз“ настъпва като озаре­ние, внезапно и оставя извънредно силна следа в душата на човека.

Най-ранните спомени от детст­вото започват обикновено от тре­тата година. Това също е свързано с осъзнаването на отделността на неговото „аз”. В този момент човек фактически за пръв път се проявява пред самия себе си.

Появява се от­ношението към себе си.

То ще за­виси от това, как гледат на детето в този момент възрастните, какво то умее да прави и как възприема успехите си.

Иска да се обува, но не умее да връзва връз­ките си. „Покажи ми как“, моли то. Възрастният започва да връзва. „Пусни, аз мога.“ В тези две фрази: „По­кажи ми“ и „Пусни, аз мога“ се крие обективното противоречие, възник­ващо към третата година. Детето едновременно и иска, и не иска да действа заедно с възрастните. Иска, защото е свик­нало така, интересно му е, иска да общува с възрастните. Но търсейки помощ от възрастния, то чувству­ва известно накърняване на собст­веното си достойнство. Това не значи, че възрастният е бил груб с него. Просто детето чувствува слабост­та си в сравнение с възрастния, а това му е особено неприятно в мо­мент на криза, когато то, напротив, иска да почувствува силата си. На възрастния дори не му идва наум, че той посяга на чувството за соб­ствено достойнство на детето. Той още не е успял ла забележи, че у детето е станал рязък, остър прелом, че предишните отношения вече не го задоволяват. 

И настъпва кризата. Детето за­почва да претендира за самостоя­телност в значително по-широки граници, отколкото ние сме склон­ни да му дадем. Забраняваме — то­ва предизвиква протести.

Забрана­та се възприема като насилие.

По­явяват се упоритост и обратни реакции.

Често пъти подобно нещо започва внезапно. В края на втората го­дина се появяват отделни избухва­ния на отрицания и инат. И след месец, ако родителите не са обърнали внимание на това, пред нас е дете, с което няма оправяне. Избухването, опърничавостта тра­ят 3—4 месеца и може да свършат съ­що толкова внезапно, както внезап­но са започнали. Именно това е кри­зата на тригодишните.

Какво иска, какво не може и как­во не се разрешава на тригодишния човек ?

Преди всичко той иска да заяви на света (на майка си, баща си, баба си) за своето „аз“. Това е прииципна потребност. До вчера той изоб­що не се е догаждал за съществу­ването на неговото „аз“.

Известният американски психо­лог Е. Торидайк смята, че към тре­тата година човек изминава полови­ната път на своето умствено раз­витие. Именно по това време ста­ва рязък скок в развитието на речта. В речника на тригодишното дете има 1200 —1500 думи (преди го­дина не са били и 300). Детето вече владее миналите времена, множе­ствено число и — което е особе­но важно — местоименията.

Се­га то може да изрази много от оно­ва, което по-рано само е чувствувало.

Детето разговаря с желание с различни хора; при това то си ос­тава винаги то, един и същи човек, с едно и също име.

В края на третата година от жи­вота си детето умее много повече, отколкото година преди това.

От две до три години детето при­добива множество нови навици. И сега то се е оказало в някаква степен господар на открилия се пред него нов свят. То умее само да се облича, да се мие, да нарежда масата, да прибира играчките си, да каже онова, което мисли, да яхне дървен кон, и още хиляди не­ща, извънредно важни за него. То е гордо с това. У него се появява ново, пренебрежително отношение към онези явления, вещи, хора, ко­ито до неотдавна са били за него значими и ценни.

Тригодишният човек иска да овладява света все повече, във всич­ки мислими от него области на жи­вота. И това поражда упоритото „аз сам“, независимо може ли той сам. На него му се струва, че той може всичко.

Повечето деца на три години са своеволни. Детето не обича, ко­гато някой прави това, което то би могло или трябво да направи. Когато го молите да донесе нещо, и някой друг, който е чул молбата ви, от любезност го донася вмес­то него, детето крайно недоволно ще вземе предмета, ще го отнесе на мястото и едва след това ще го до­несе само. Наглед, ако не се пречи на самостоятелността му, не би имало никакви конфликти. А всъщ­ност причината за конфликтите се корени в самата логика на детското развитие, в противоречивостта на стремежите на детето.

Детето иска, но много неща не може да направи само,

без помощта на възрастните.

Когато детето не изпълнява на­шите изисквания, това не винаги е обикновено непослушание. Кога­то викаме играещото дете да се мие, а то не идва — това е непос­лушание. Детето не прави онова, което в дадения момент му е непри­ятно, а прави това, което му се ис­ка да прави. Тук важното е дали желанието на детето съвпада с това, което изисква от него възрастният, или не съвпада.

При негативизма такова съвпа­дение не играе роля. Детето може да откаже да прави дори нещо, ко­ето много му се иска, ако възрастен го е предложил. Тригодишният много обича малкото си колело. Той иска да се повози на него. Не винаги му разрешават то­ва, но днес майка му е казала: „Вър­ви да се повозиш“. „Няма да отида“. Той отказва, защото майка му е говорила със заповеднически тон. Много му се иска да се повози, но стремежът да не се подчини на во­лята на възрастния е по-силен.

До три години детето действува главно по непосредствено же­лание. При него има пълно единство на възбуда и дейност. В негативиз­ма това единство се разпада.

Преди това в живота на детето подбудите са се сменяли последо­вателно. Те са могли да бъдат вът­решни — глад, жажда; външни — играчки, възрастен. Важното е, че една подбуда е сменяла друга, по-силна и актуална в дадения момент. Ако то е искало нещо, което ние в даден момент не сме можели да му разрешим, отвличали сме го с играчка и то бързо е забравяло же­ланието си.

Негативизмът и упоритостта мо­гат да преминат в опърничавост. Това е централният симптом за кри­за. Опърничавостта говори, че

кри­зата е отишла твърде далеч

Там, отвъд опърничавостта, е откритият бунт, протестът.

Но ако възрастните навреме са забелязали прелома, станал в де­тето, ако са престанали да виждат в него само безпомощно бебе, дали са му възможност да проявява повече самостоятелност, без при това да станат негови „роби“, кризата по правило минава в лека фор­ма и доста бързо, без да причинява особени неприятности.

Нещо повече — упоритостта, необ­ходима и неизбежна черта на кри­зата, може да се използува в поло­жителна насока, защото за разлика от негативизма и вироглавството носи в себе си нещо конструктивно. Упоритостта може да премине е целенасоченост.

„Упоритостта, пише известният съ­ветски психолог Виготски, е такава реакция на детето, когато то настоя­ва за нещо, не защото силно го же­лае, а защото вече го е поискало. Но настоява на своето искане. Мо­тивът за поведението лежи не вътре в ситуацията, в която действу­ва детето, а в самото дете.“

Личността на детето е още пре­калено слаба, а зависимостта — твърде голяма. И негативизмът, и упоритостта са

защитна реакция против влиянието на възрастните

Но докато при негативизма на де­тето е било безразлично какво ще направи, само и само да постъпи наопаки, при упоритостта за него е важно да направи нещо съвсем конкретно: онова, за което настоява.

И така психолозите сочат шест симптома на кризата у тригодишни­те: обезценяване, своеволие, нега­тивизъм, упоритост, вироглавство и бунт. Има още симптоми: ревност или стремеж към деспотизъм над родителите — при известни условия това може да върне детето назад, към зависимост, към бебешка без­помощност, Самата дума „симптом“ напомня за болест; наистина кри­зата у тригодишните деца е болест — своеобразна болест на растежа. Доб­ре е, когато тя протича в лека фор­ма. А ако кризата е бурна, се изискват специални педагогически мерки. Но сама по себе си кризата е принципио важна в развитието на човека, в който именно в този момент се про­бужда личността.

В кризата на тригодишните за­почват да се степенуват мотивите, когато някои желания устойчиво и повече или по-малко независимо от външните условия стават по-важни от други. Именно това е на­чалото на личността. У детето се появяват вътрешен план, вътрешни тенденции, които му позволяват да излезе от рамките на конкретната ситуация.