Скоро след 50-ия ми рожден ден, преди 10 години, започнах да съставям списък с „Неща, които ще правя/неща, които няма да правя, когато остарея“.

Това беше доста самоуверено начинание и отразяваше всички неща, които мислех, че родителите ми вършат погрешно. Баща ми лъжеше хронично, че е взел медикаментите си. Той отказва да използва слухов апарат, като казваше на другите да „увеличат аудиото“ (той е телевизионен продуцент). Майка ми „тайно“ пушеше зад гърба ми, до деня когато бе диагностицирана с рак на белия дроб. От тях научих

колко е страшно да си слаб, болен, отсъстващ

През следващото десетилетие натрупах много страници с „трябва“ и „не трябва“, въпреки че бях ужасен от мисълта кога ли ще дойде времето да започна да следвам собствените си съвети. Наскоро чух социолог по радиото да назовава хората в началото на 60-те години, „младите стари“. Предполагам, че моите „млади възрастни“ племенници биха могли да ме смятат за „стар стар“, но все още не се чувствам готов да започна да следвам собствения си списък. Аз все още работя върху изграждането му, а не върху изпълнението му.

Вписванията в този списък отразяват безсилието ми да видя цената, която родителите плащаха за упоритостта си. Вземете ужасяващото шофиране на майка ми, например. Все по-голям брой ударени калници, които въобще ни й правеха впечатление и тя намаше никакво намерение да послуша другите, че е време да се откаже от шофирането. В отчаянието си предадох мама на КАТ и я призоваха за шофьорски тест. Тя се провали и лицензът й бе отменен.

Това унизи мама и ме измъчваше.

Ето как този урок се появява в моя списък:

„Ако моята способност за шофиране е съмнителна, няма да отхвърля коментар от околните, само защото се страхувам да не загубя независимостта си. Надявам се, че дотогава ще има самоуправляващи се автомобили. Ако нищо друго не работи, надявам се, че някой ще ме предаде на КАТ.“

Най-голямата ми тревога, когато гледах как родителите ми стареят, е нарастващата им физическа слабост. Кой не е чул, че фрактури на тазобедрените кости от падане са водеща причина за смърт сред възрастните хора? Знам, че баща ми имаше такава, само защото говорихме за това с него. Посочих последиците от гордостта на собствената си майка да откаже бастуна или проходилка: На 84-годишна възраст баба падна, докато слизаше сама в метрото в Ню Йорк, а след няколко месеца почина.

След буквално стотици падания, никое от които не успя да го убеди да приеме помощ или да използва проходилка, татко, на 87 г., най-сетне падна тежко и счупи четири ребра. Тази злополука беше началото на неговата смърт. Питам се: моето самосъзнание ще надделее ли над моята (очевидно генетична) упоритост?

Така че в моя списък влезе онова, което казах на баща ми:

„Ще се опитам да помня, че най-добрият начин да останете независим е да приемете по-малка степен на зависимост или помощ. Ще използвам проходилка, вместо да падам и да чупя костите си“.

Един мой приятел го формулира така: „Ще използвам проходилка, за да не падна, дори и да не отива на костюма ми“.

Дизайнерите, моля, погрижете се за проходилките!

Ще призная, че суетата ме накара да впиша някои „трябва“ и „не трябва“ в моя списък. Преди около осем години написах:

„Няма да обвинявам семейното куче в скута ми заради незадържането ми. Ще избера унижението на носенето на памперси за възрастни пред унижението да подмокря леглото си.“

От години баща ми беше избрал последния вариант. По дяволите, може би дори ще помъдрея дотолкова, че да не гледам на това като на унижение.

Аз също искам да поддържам някакъв стил. До края май майка ми, която почина по-рано тази година, продължаваше да оформя и оцветява косата си, а ноктите й бяха винаги боядисани в стилно червено. Написах:

„Ако вече не мога да се грижа за личната си хигиена и външен вид, ще намеря помощ. Ако не се интересувам повече от външния си вид, ще потърся друга помощ.

Искам поне да бъда чист и да мириша свежо,

за да могат хората без проблем да седят до мен и да държат ръката ми.“

„Бели зъби“ също е в моя списък. Моят приятел пък е сложил сред съветите си: „Да нося панталони, които поне достигат върховете на обувките ми.“

Моят лист също така признава склоността ми бързо да се гневя. Една година преди смъртта на мама нейният терапевт многократно я помоли да прави някои постхирургични дихателни упражнения, предписани от онколога, но които тя мразеше, защото бяха твърде предизвикателни. Един следобед мама, с дълбоко чувство на неудовлетвореност, се нахвърл върху терапевта и го наруга, а после той се обади на мен, за да се оплаче. Така в списъка ми влезе следното правило:

„Ако съм болен или ядосан от това, което се случва с мен или с тялото ми, ще направя всичко възможно, за да не си го изкарвам на хората около мен. Ще бъда добър. Ще се извиня.“

Докато напредвам в своите 60 години, продължавам да обръщам внимание на детайлите, които трябва да запомня. Но съм напълно наусно с това, което един приятел ми каза: „Важно е да помним, че колкото и да си повтаряме, че няма да бъдем като нашите родители, колкото и упорито и бързо да бягаме в обратната посока, в крайна сметка ние се превръщаме в тях“.

По ирония на съдбата имам някои указания и за това. Баба ми, онази, която падна в метрото, беше направила подобен списък, който намерих сред документите на баща ми.

В него фигурират:

1. Не падай.

2. Контролирай деменцията.

3. Помисли, преди да говориш.

4. Яж умерено и без много десерти.

5. Направи най-доброто, което можеш. Учи се от грешките си.

Наистина се надявам да се поуча от грешките й и от тези на родителите си и да избегна твърде много от моите собствени. Преди всичко се надявам да бъда в състояние да преценя кога да спра да добавям нови точки към списъка и да започна да следвам съветите му.

Източник: Ню Йорк Таймс

Facebook Twitter Google+

0 Коментара