Всичко, с което Ботев се заяви не в българската литература, а в историята на България, е сгъстено в краткия срок от един месец: 20 април – 20 май 1876. А целият му дотогавашен живот – също кратък, но наситен с действие – е бил подготовка, бил е пролог към този исторически апотеоз.
Историографията в тънки подробности е уточнила съдържанието на отрязъка 20 април – 20 май 1876 по свидетелства на участници и очевидци, по заключения на военни експерти, по примирените и смирени молби за пенсийка, отправени от шепата очитавели четници до княжеската власт. Хартия, хартия. Всред нея липсват известен брой листове: спомените или показанията на войводата. Не ще узнаем какво е мислил Ботев през ония трийсет дни и нощи.
Може да се възрази: чрез песни и слово Ботев ни известява своите възгледи, решения, намерения. Всеки негов ред е част от страстно изговорено, съкровено верую. Не само мисъл и дума у Ботев са единни; монолитно у него е единството на мисъл, думи и дела.
Точно онзи решаващ месец не ни е оставил ни ред от ръката, впрегната в денонощно действие – ако изключим лаконичните писма от борда на „Радецки“ до семейството, което още не е подозирало, че осиротява; до другарите в Букурещ; до някои европейски вестници. Не се е запазил и писан спомен от мъжете около войводата за неговите думи тогава. Единственото, за което те говорят, е задъханата грижа:
оръжие, боен инструктор, рисковано преминаване на Дунава.
Никому не е било до отвлечени съждения, до предчувствие или до обръщения към историята.
За тях трябва да гадаем – смътни тълкувания, които са дали правото на не един въпрос. На първо място: защо е било необходимо чета от 180-190 души – обречени поради своята малобройност храбреци – да се прехвърли в Българско, когато въстанието там вече е потушено? Защо – щом се уверил, че Врачанско изобщо не е въставало, та не ще излъчи подкрепления – войводата упорито е продължил пътя си към Балкана? Защо – след като Ботев е видял, че врагът въвежда в боевете все по-големи резерви – не е свърнал набързо към Сърбия? И най-после: кое е налагало един поет и публицист, един политически автор да стане войвода на чета? По онова време войводството е било труден и отговорен занаят – практически познания, проверени в дълъг опит. Левски, да речем, теоретик, но и практик на националната революция, все пак е изкарал ученичество в четата на Панайот Хитов, овладял е и тънкостите в противотурската борба. Не са ли разсъдили българите около Ботев, че
поетът е нещо рядко и скъпоценно за нацията,
че дълголетието на един талантлив автор – това са книги и книги. Че за новородената ни култура е от жизнено значение да бъде зорко пазен талантът – този мозък, очи, ръце, предназначени от самото естество да създават нетленни ценности. Че да прахосаш или да съкратиш земните дни на твореца е дори не грешка, а престъпление. Е?
Започнеш ли да се питаш, неусетно преминаваш от въпроси към упреци. Навярно затуй, че всеки от нас неволно, смътно е размислял: какво би било, ако вместо три неголеми томчета Ботев бе ни дал двайсет? Нямаше ли това да бъде бурен, могъщ по свежестта и многообразието си изблик на новата българска литература? Как би изглеждала тя през първото столетие след Освобождението, ако – в зората й – наред с Вазов например, би градил основите й и Ботев? Не е ли било то неизмеримо по-съществено за битието на народа ни от другото: още една сигурна жертва пред олтара на още несигурната свобода? Всеки хъш от Влашко, надъхан с родолюбие и тласкан от жаждата да воюва срещу поробителя, и който щеше да стреля, докато сам бъде застрелян –
би могъл да замести Ботев през онези четири бойни дни.
В историята не е прието да се правят допускания, да се рисуват неосъществени варианти. Но това тук не е история, затуй е разрешено: кое е пречило войводата да бъде Апостолов или Обретенов – самоотвержени революционери, опитни подмолни дейци? Едва ли в такъв случай съдбата на четата щеше да е различна, и без туй военното ръководство над нея е имал Н. Войновски.
„Щом стигнахме в Букурещ, отидохме право в печатницата на Ботев, когото намерихме там. Разказахме му: четата е готова. Само Панайот отказа да поведе четата. Затова сме дошли при него да се съветваме какво да правим.
Ботев ни изслуша с голямо внимание, замисли се, стана на крака, изправи се и каза:
„Аз ще ви стана войвода! Приемате ли ме?“
Ние го приехме с отворени обятия, защото съзнавахме, че за такава велика работа – да се поведе чета – трябваше и велик човек.
И така, Апостолов и Обретенов намерили Ботев в печатницата му. Защо не ни съобщават какво е правил там? Вероятно загдето всичко е било обичайно за него и тях – списвал е вестника си. Известието, че българите са вдигнали въстание преждевременно, още не било дошло. А когато идва, Ботев отвръща тъй, както се полага на идеолог и поет: започва да издава нов вестник и излиза с огненото възвание към българския народ. Ако съдим по фактите, той е организирал чета, събирал е средства за оръжие, проектирал е как тя да се прехвърли във въстаналата ни земя, но не се е виждал като неин войвода. Защо?
Вече бе споменато: през хъшовските времена воеводството било професия, въпрос на опит и признание. Ботев, види се, не се е чувствувал достоен да застане на мястото на Панайот Хитов или на Филип Тотю.
Той неуморно е работил да създаде чета, а смятал да я предостави някому от „старите войводи“. „Няма как – отговаря на момчетата след отказа, който са получили. – Войвода ще ви стана аз.“ Дали е нямало как?
Разбира се, че е имало.
Щом прославените, легендарни, всепризнати четнически водители не са се решили да преминат в Българско, толкоз по-естествено би било да не предложи себе си за войвода един поет, чийто опит е перото, буквеният набор, вестникът – още влажен от мастило. В неговото „няма как“ долавяме не покорство пред нежелан жребий, ами извинение: „След като прославените войводи ви отказаха, ще се наложи да поминете с мене…“
„За такава велика работа трябваше и велик човек. Тъй са го преценявали хъшовете. Те, неговите връстници, дори и по- стари, обрулени в подмолната си борба, изпечени в опасности и рискове мъже, не само не са гледали букурещкия вестникар, както боецът обичайно гледа писача – от високо; те са имали съзнанието, че стоят пред велик човек. Донякъде невероятно звучи това, изговорено през стоманеното време на национална революция – борците да благоговеят пред поета.
Такава е неразгадаемата магия на таланта.
А ето и друг въпрос, който често се поставя по повод на Ботевата чета: на какво е разчитал Ботев?
Погледнато през днешни очи, той е потеглил към съвсем сигурна смърт, обвързан от тюетическата си клетва. Тоест, веднъж изреченият обет да се принесе жертва за освобождението на родината го е принуждавал към героическо самоубийство – иначе Ботевата „Молитва“ не би имала за всеки българин звука, който има днес – до сълзи покъртителен, с непомръкваща и искрена величавост. Ботев не би бил Ботев – мисли си всеки българин, – ако не подпишеше с кръвта си своето верую.
Можем само да гадаем дали той го е направил преднамерено. Дали законното самочувствие, което съпровожда голямата дарба, е накарало и Ботев да изгради мит за себе си чрез запомняща се по своята трагига саможертва.
Предположения: и да, и не. Ранната смърт е превисока цена дори за един безсмъртен мит – в противен случай би имало повече митове, отколкото има.
И все пак живеят митове, нали?
Някои от тях са преднамерено търсени и умело постигнати. Но не така е с Ботев. Тук решимостта за смърт е била подплатена с надежди за победа. И двете са съществували успоредно у Ботев – това личи убедително от писмата, които той пише на „Радецки“.
Пресметнато в днешни представи, струва ни се невъзможно Ботев да не е бил наясно какво го очаква отсам Дунава: удавено в кърви въстание, ужасени пред репресиите мирни хора, изловени или избити ръководители, наводнени с войска равнини, оплетени в мрежа от предателства планински пътеки, кошари, манастири. Нима той не го е знаел?
Не. Понякога човек взема желаното за действително. Защо не – и Ботев? Защо не – след множеството дописки, случайни вести, прелитащи през Дунава бодри слухове: в Българско гори въстание, чиито участници наброяват десетки хиляди, те са заели някои големи градове, овладяна е железницата, турците търпят поражение след поражение – побеждаваме!… А освен слуховете – точна уговорка: Врачанско само чака чета от Влашко, за да въстане. Козлодуй, пък след него и всички села из пътя до Враца са обещали подкрепления от двеста до четиристотин човека. Щедри обещания, които не са държали сметка за действителността, днес те ни изглеждат коварна клопка, непростима измама. Но тогаз не е било.
„Всички мъже бяха се изпокрили. „От Козлодуй към четата се присъединиха само двама души…“. „Една бабичка ни каза, че мъжете от селото уж били по ангария…“ Какво е това? Измяна, низост или просто страх? Уви, последното. Но сме длъжни да преценим кое е било почвата и кое е напоявало този всеобщ и всепропиващ страх – петте века робия, наследеното съзнание, че си роб, добиче за заколение, прицел на изтезания и гавра.
Не битките, убийственият пек, безводието и гладът, непоносимото изнурение са превърнали четиридневния път на четата в голгота. Най-жестоката й част е била в излъганите надежди. Нагиздени и окрилени, двестатина българи са
слезли при Козлодуй с песен и знаме, синовно са целунали родината.
На четвъртия ден от своята обидно неравна борба останалите живи се добират до Балкана, съсухрени от глад и изнемога, изранени, полубоси. И главното: обезверени.
До сетната си нощ – нощта срещу 20 май – войводата е получавал обещания за подкрепа. Малко след полунощ той не сварва на уреченото място „никого, освен светулките… Остарял за няколко дни, неузнаваем, с пребити нозе Ботев се впуска из най-стръмния отрязък от своята голгота. Ето, през тия негови сетни часове, които дори не съставят денонощие, вече можем да допуснем: той е търсил смъртта си. Не – за да запише своето име в историята и не само загдето се е обещал на отечеството; след оня полунощен час за Ботев едва ли е имало друг изход извън смъртта.
И той умира с милостива смърт.
Ако проследим подробно по-нататъшния път на всеки отделен четник подир 20 май, ако зад безизкусните спомени вникнем в целия ужас на три или четирийсет дни безизходица, съпътствувана от глад и загнили рани, от чести предателства и коравосърдечие, от липсата на искрица надежда, ще разберем, че май единствен от ония двестатина българи Ботев е загинал добре. Сякаш със своето неизразимо страдание поетът си е предплатил и лека, и навременна, и някак патетична смърт.
Той едва ли е предполагал, че ще бъде увенчан с безсмъртие. А може би го е допускал – нали сам писа за друг един войвода песен, която българите вече столетие пеят като химн: „Той не умира!“…
Неразбираемо за нас, но много присъщо за човека, който се обрича като борец, Ботев е смятал своето писане за работа между другото, смятал е за призвание не слвесността, ами борбата. Всички, които го помнят, свидетелствуват: пишел в кафенето или в печатницата набързо, нетърпеливо. И казвал на другарите си, че можел да сътвори с лекота много повече, отколкото творял, но не то било съществено, съществено било Освобождението.
Как е възможно тъй могъщ, толкова на- зрист и безусловен талант да не измести зез своя стремеж към изява съзнанието за дълг? Или пък съзнанието за дълг е неделимо от таланта? Или пък то е било просто въздухът на онуй време, за което полуграмотните четници пишат по-късно: „През 1868 г. направи длъжността си брат ми в четата на Стефан Караджа… През 1876 г. дойде ред аз да направя длъжността си…“
Без поза на патетика всеки родолюбец oт бурните за народа ни сетни години робия се е чувствувал задължен да воюва и загине – съотношението на силите не е допускало друг край при изпълнението на дълга. Защо тогаз се чудим, че българин с ума и сърцето нсг Ботев е пренебрегнал повелята на таланта си, за да го принесе жертва на по-неотложна, no-висша повеля!
И все пак, и въпреки всичко днес се питаме: какви ли щяха да бъдат неизпетите песни на Ботев? Мислим това с горчиво вълнение и с упрек към историята, която винаги е вменявала в дълг да умрат именно на първите, на блестящите, даровитите, съзнателните.
Но така, както жалим за многото, което Ботев не написа поради ранна бойна смърт, открит си остава въпросът: щяхме ли да бъдем толкова съпричастни с делото му, ако Ботев не би загинал на Вола?
0 Коментара