Когато прекрачвах прага на техния дом, за „да въведа“ там по- късно и читателите, бяха пролетни, но още мразовити дни. И друг път, преди години, съм идвала, за да получа текст, предварително поръчан по телефона. Много по-често е бивало самата Пенка Чолчева или съпругът й Христо Чолчев да изкачват стръмните стъпала на тогавашната ни редакция до моята стая на четвърти етаж. Бивало е в пек, бивало е в студ. Коректни, точни, те носеха уговорения за деня, за часа материал, написан на листа, на които нямаше и гънка. Останало ми е от онова време освен акуратността, и впечатлението на ненатрапчивост към нашата работа на млади колеги. Нито веднъж не си позволиха назидателен тон, непоискан съвет, почерпан от опита им, който едва сега си давам сметка какъв голям капитал е.

Заставам пред поостаналата навътре от тротоара многоетажна къща на софийската улица „Гурко“. Старите и грозни рани от войната по фасадата, които помня, са старателно заличени. Пенка Чолчева, домакинята, широко ми отваря с деликатната си усмивка, поема с неприкрита радост лалетата. Почти нямам спомен от партерния апартамент и затова, докато събличам палтото си, жадно оглеждам стените с оригинални картини, скромната подредба, още по-скромните мебели, постелки, завеси. Всичко излъчва чистота, простота и домашния уют на по-старите градски къщи.

Същата скромна подребда и удобство и в малката ъглова стая, в която Пенка Чолчева с непринудено гостолюбие ми посочва по-удобния стол, близо до печката, и на часа – горещо кафе в съвсем непретенциозна чашка. Улавям се гузна как още в първите минути отчитам чистотата, семплотата. Друго ли съм очаквала?

В този дом, сбиран както по-късно научавам повече от 52 години, няма нито едно самоцелно или луксозно изкушение. Тук-там дребен декоративен предмет, например един рядък образец на грънчарска стомна издава артистичния свят на обитателите и вкус към непреходната хубост на родното.

Писалището до прозореца и няколкото нови книги и списания подсказват интелектуалните интереси на стопаните. Някоя и друга възглавница, декоративна етажерка и рисуваният младенчески портрет на дъщерята подсилват принадлежността към един отколешен бит, в който вкусът съвсем не се счита задължен да влиза в тон с  рационалната студенина на съвременната подредба.

Дом и свят, където всяка вещ има своя история и житейска ценност.

Печката в ъгъла, макар и нафтова, пърпори и пръска приятна топлина. Мисля си колко чужди биха били из тези стаи стоманените ребра на радиаторите, макар и така удобни.

Домакинята безшумно реди лалетата във ваза и неколкоратно искрено повтаря:

„Аз така ще се грижа за тях, че те дълго ще ни радват“.

След седмица ми позвъни: „Моите лалета са още живи и хубави…“

Мъчно ми е да кажа коя от двете ни е по-смутена. Скачане от дума на дума, като да заобикаляме най-главното. Аз се раздирам от неизречени признания, че се сблъсквам с една нова, непозната Пенка Чолчева, че целият този интимен свят, в който живее спретната и все още красива за своите надхвърлени седемдесет години, се размина с кой знай откъде създадени младежки представи.

Вървяла съм като момиче след нея и след Дора Габе, след нея и Багряна

в премиерната суетня на софийски театри, когато изисканата й дреха в ония години на недоимък и още недоизживяно пренебрежително отношение към външността пораждаха у мене представа за някакъв охолен и чужд светски живот. Наистина материалите, които тя ни даваше, бяха много земни и делнични, но на 23-24 години все още малко му трябва на човек, за да рейне по невярна диря. ..

– Радвам се, че сте при мене, но не зная дали имам нещо интересно да ви кажа – доверява смущението си домакинята,

Хрумва ми да подхвана дума за най-близката й завършена готварска книга, за работата. Най-после разговорът потръгва непринудено, даже увлекателно. Работата, това е най-същественото в живота на тази тиха и обаятелна жена. Ръцете й причиняват мъчителни болки, но не се предава. Преписва, преработва, допълва, Последната й книга в съавторство с Цветана Калайджиева е просто разграбена за дни.

Има издадени самостоятелно и в съавторство 9 книги,

всяка претърпяла по няколко издания, винаги след старателна дообработка и осъвременяване. Интересно ми е, че с най-голяма любов говори за претърпялата четири издания домакинска енциклопедия „За всеки ден, за всеки дом“, в която тя не е единственият автор.

– Още във „Вестник на жената“ имахме намерение да подготвим такава енциклопедия. Осъществихме я къде по-късно. Първата ми книга „550 изпитани рецепти“ излезе като притурка към „Вестник на жената“.

„Вестник на жената“ влиза неусетно в разговора ни и остава докрай. Тя не казва нито веднъж „нашият вестник“, както нито веднъж – „мъжът ми“ или „Христо“. Винаги Чолчев.  Някакъв неин естествен начин на вътрешно уважение, на скъпа и съдбовна привързаност.

Стъпили твърдо на най-здравата почва, работата, навлизаме леко в отколешните дни и години. Разтваряме стари албуми и се сепвам наново от скромното очарование на девойката, на младата жена с дългите светли плитки на тила, облегната с доверие на рамото на силния си и хубав съпруг,

Започнала е като селска учителка в Софийско. Влюбена е в поезията и в старите руски романси. Христо Чолчев й изпраща купища ноти и плочи до селата Църква, Горна Малина. Заедно с писма, в които й доверява съкровената си мечта да издава „Вестник на жената“, да събира около него даровити, образовани и културни люде, да надига чрез вестника културата и съзнанието на тогавашната българска жена, за да й се помогне да скъса със социалната си пасивност, да види по-далеч от кухнята, плетката и всекидневните си грижи по мъж и деца, от убийствената монотонност на всекидневието си. Струва ми се, че

историята на българското журналистика е в дълг

към това утвърдено за времето си издание, което заслужава  задълбочено да се проучи и безпристрастно да му се отреди място в печата на довоенна България.

Първият брой излиза през април 1921 г., последният – през 1944 г. По време ма голямата бомбардировка през март 1944 г. изгаря до книжка цялата редакция на „Леге“ и почти всичката покъщнина на Чолчсви, пренесена там.

Христо Чолчев се е нуждаел от предан помощник, за реализира не лекото си намерение. Трябва да е бил много проницателен, а не само влюбен, за да открие кой може да бъде този верен поддръжник, всеотдаен и тих, разбиращ и упорит, самостоятелен, когато трябва. Пенка Чолчева напуска учителстването и застава до него – 2-3 години като сътрудничка, а от 1924 г. – и като съпруга.

Мъчно е да си представим със сегашните редакционни щатове как­во значи сам да започнеш издава­нето на седмичник, за да стигнеш само до няколко щатни работни­ци, но затова пък до много и инте­ресни сътрудници. При такива из­питания са допустими малки хитрости като: „Издава редакционен комитет“. Богатството от авторски имена днес разкрива преди всичко многобройните псевдоними на са­мия Христо Чолчев, а по-късно и на негови сътрудници мъже. Най-често това са имена на жени. Нали започва издаването на вестник на жената!

Разгръщам стари броеве – ста­ромодно оформление, изрядно чист печат: „Чолчев беше много взискателен към печата“, обяснява събеседницата ми – разнообразие от теми и информация. Обаждат се тук-там сантиментални или сензационни заглавия, но преобладава другото, което звучи и и съвременно, и буди уважение – богата културна информация, опити до се покаже женска солидарност, да се внуши на жената вяра в нейните възможности, да се разширява кръгът на познанията й за света, за събитията, да се представят и утвърждават творци на културата. Материали и за съветската страна, за съветската жена, Преводни и български разкази, репродукции и скици.

– Чолчев ми възложи да поема домакинските съвети, подредбата на дома, готварството. Като гледах неговите огромни усилия и висока взискателност, много исках да бъда полезна, Взема тетрадка и отивам при мама, при вуйна и леля, при други близки – записвам рецепти. В онези години бяхме влюбени в руския език и поезия и ги четяхме и заизустявахме в оригинал. Но само с превод на  рецепти беше рисковано.

Обзаведохме кухня-лаборатория и започнах изпитването на всички рецепти.

Налагаше се да подобрявам, да обогатявам или да побългарявам След дегустацията Чолчев кажеше ли: „Станало е, хубаво е!“, отдъхвах си спокойно. Там се родиха първите 550 изпитани рецепти, които издадохме като притурка към вестника за редовни абонати.

Ще чуя много пъти след това: „Чолчев одобри това“, ,Чолчев ме насърчи“.  Мисля, че не греша – и след десетилетия сътрудничество, и след 52-годишно съпружество, той си остава за нея непоклатим авторитет. Нищо че възрастта е  почти отнела слуха му, нищо, че това ограничава толкова скъпите им взаимни разговори, че се движи трудно. Те са неотлъчно двамата, четат, преписват, уточняват псевдонимите на някогашните им съ­трудници. Накърненото здраве е пощадило бистротата на паметта у стария журналист, оставило е непроменени страстните му интереси към книгите, български и пре­водни, които продължава да сле­ди, „лудостта“ му към поезията, всъщност тя е „лудост“ и но Чолчева, до днес. В ония дни на моето гостуваме се вълнуваха от книгата на Юлия и Дончо Папазови, които току-що бяха потеглили на дългото си презокеанско пътуваме.

Книгите с поезия са постоянно от­ворени, те са като насъщния хляб.

Чудно ли е, че на страниците на „Вестник ма жената“ толкова пое­ти са намирали възможност за творчески прояви. Чудно ли е, че едни колосален поетичен талант на народа ни стъпва в трудния път към утвърждаване и слава тъкмо на неговите страници. Става дума за Багряна, за онази неизвестна всекидневна сътрудница на „Вестник иа жената“, която за­почва да печата стиховете си под тайното име Елкзабета Б., а пре­водите си под името Ел. Бленова, Ничия Долче. Във вестника излиза и първата утвърждаваща рецензия за младото й дарование, в него тя печата и първите си преводи на Анна Ахматова.

Редакцията на „Вестник на же­ната“ става едно от културните средища на столицата.

Младата съпруга и съмишленица на Чолчев е неизтощима,  трупа журналисти­чески опит, опитва и утвърждава перото си в разнообразни теми и жанрове. Всекидневни са за нея контактите с Елисавета Багряна и Дора Гобе (дружбата им продъл­жава и до днес), с такива видни творци като Г. П. Стаматов, Йордан Стубел, Йордан Стратиев, Димитър Симидов, Борис Ангелушев, Люд­мил Стоянов и Мария Грубешлиева (с която я свързва сърдечна дружба), с Д. Шишмаиов, Г. Константинов, Николай Пипнел и Николай Райнов и колко още стълбове на кул­турното ни развитие.

– Много беше работата във вестника – доверява ми Чолчева, – а и двете деца искаха грижи. Бях си внушила, че докато всяко не навърши десет години, не бива до ги оставям вечер сами, макар да имахме момиче. Имах и друга слабост, досега я имам, мъчно шия дрехи. Не че съм нямала възможност, но просто така, и затова понякога не можех да отивам на по-представителни места с Чолчев, та съм го огорчавала. Обичах повече на нас да гостуват, да ми идват и само жени на гости. Поезията, най-любимата ми тема, не ми пречеше, като се съберем у дома, да използваме времето за плетене. Изплета нещо за децата, а когато стане много хубаво, снимаме го и ето ти модел за вестника. Моделите и част от другите домакински материали по-късно пое художничката Руска Пухлева, помагаше и Спаска Чупоринкова.

Превеждах и от руски и френски. Подписвах преводите с името Гретхен. Чолчев ми го даде заради плитките.

Тъй живея с поезията, че не усещам как стиховете остават у мен. Цялата зряла и мъдра поезия на Дора Габе от последните години просто я попих. Много ми допада. Високо я ценя и почитам. Възрастта и здравословното ми състояние разреждат нашите срещи, но сме по прежнему близки, кога по телефона ще се чуем, кога ще си гостуваме, с нещо вкусно ще се зарадваме.

Дора Габе е голяма домакиня и умее да готви.

Питам я дълги ли са пенсионерските дни.

– Минутка не мога до стоя без робота – уверява ме Чолчева. –  Добре че ме търсят – ту работа с някое издателство, ту с Булгардплод, на който правих скоро книжка, търсят ме кога от вестници и списания, от Славянския комитет. За сп. „Лада“ правих нови про­учвания на националната ни кухия от разни краища. Най ми е хубаво да се затворим с Чолчев в спалнята, да седна на малкото си бюро, а той да поема ръкописите ми и да ги преписва на машината, на кръглата маса. Когото се обърне и каже: „Много хубаво си прера­ботила това“, или „Станало е добре!“ – от мен по-щастлива няма. Щастие ми носят и посеще­нията на внуците в празничните дни.

Не мога да се въздържа да я питам как така е запазила свежестта на чувството си, привърза­ността и нежността си към своя другар през толкова години всеки­дневие. Въпросът ми съвсем не я затруднява: „Ако има тайна, тя е в духовната близост, в общите интереси, в общите ни цели.

Нямали сме време за дребнавости и скука. Винаги сме имали обща работа. След 9-ти септември 1944 г. пак заедно продължихме сътрудничеството си в периодичния и всекидневния пе­чат.

Чолчев бе един от малкия колектив, който започна издаването на „Жената днес“.

Започнаха да излизат и домакинските ми кни­ги една след друга. Заедно четем и се вълнуваме от новата литера­тура, дори и от тази, която не ни харесва или пък е далеч от нашия вкус. И двамата много обичаме театъра. Дъщерята, както знаете, е артистка, докато бяхме по-здра­ви, по-често ходехме на театър.

На младини нямахме достатъчно време.

Общите интереси са най-здравата връзка. И деликатността. До сега не мога да си представя да повиша тон, да допусна грубост към Чолчев. Или някаква безцеремонност във всекидневието. Де­ликатността е къде по-добра от безцеремонността, която съм виж­дала да опошлява взаимоотноше­нията между съпрузите“.

Ласкава и порозовяла от спо­мените, Чолчева ме допуска неусетно в своя интимен свят, в кой­то непрестанната професионална взискателност заема толкова място. Свикнала е много да работи, малко да спи. Не се изненадвам, че 9 години е била авторитетна съдебна заседателна, че докато е била по-държелива, 15 години е била културпросветник на кварталната отечественофронтовска органи­зация.

Звънецът често прекъсва раз­говора ни. Беше дошла участъковата лекарка, да ги навести. Така, без повикване, от уважение и гри­жа за здравето им. Хубавите хора като че ли винаги умеят да откри­ват и задържат около себе си дру­ги като тях. После пак се звъни: открехнатата врата ми донася раз­говора по телефона: „Позатоплете я – казва Пенка Чолчева, – ще се оправи, не се тревожете“.

– Кой е закъсал нещо в кухня­та? – питам домакинята, а тя свива рамене: „Те обикновено не си казват името“. „Как тъй „те“, недоумявам. „Ами често звънят, кажи речи, няма ден, без някой да не е звънил за съвет. Вчера млада булка ме помоли да й кажа с какво и как да посрещне първите си гости. Сега тази жена искаше съ­вет да поправи пресечената си майонеза. Намерят телефона от указателя, звънят, питат. Имената си не казват.“

– Не ви ли уморяват или до­саждат?

– Защо? Толкова е хубаво да сu потребен. И мъже са ми носили това удоволствие – един Стефан Гецов например, знаете ли, че е кулинар!

Беше моментът да й кажа, че съм една от ученичките й, че ако съм успяла да постигна нещо в готварството, дължа го на книги­те й. Смущава се от удоволствието на чуждата признателност. А при­знателност й дължат, уверена съм, стотици хиляди и хиляди българ­ски жени, които имат в кухнята си като настолни нейните книги.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара