Чавдар Ценов е работил какво ли не. Напоследък се подвизава като редактор на учебници по литература и по изобразително изкуство. Автор е на три сборника с разкази, на съчинението „Удавената риба“, на сборник с новели, на два романа. Току-що излезе от печат вторият – „Накъде тече реката“. На младини е обичал големи компании, сега предпочита малки. На младини е имал склонност към много и големи питиета, сега – към малко и към малки. На младини е хранел големи надежди, сега – малки, но още ги храни. С каквото Бог дал.

Какво четете в момента?

Препрочитам „Тъмни алеи“ на Иван Бунин. Истинска литературна наслада – Бунин е най-забележителният стилист, който съм чел. С няколко думи успява да ти предаде остро чувство на любов, предопределеност, безизходица… Еротиката в тези разкази е твърде пестелива, но действа като инжекция, като куршум, като торнадо.

Коя е книгата, която бихте препоръчали на приятелите си да прочетат?

„За Жан-Жак Русо и други глупости“ от Георги Данаилов. Малко хора знаят, че има такава книга, а още по-малко са я чели. Едно от есетата в книгата – за Жан Жак Русо – е особено забележително. Не зная друг български писател, който така премислено и ерудирано, а същевременно просто, увлекателно, с прекрасен език да разсъждава над „вечни въпроси“. Блестящо, но недооценено е сякаш това есе.

Коя е любимата ви детска книга?

С детските книги е сложно, тъй като едни са ти любими, докато си дете, а на други започваш да държиш, когато дойде твоят ред да четеш на детето си. В този ред на мисли, когато бях дете, много обичах приказките на братя Грим. Когато голямата ми дъщеря беше малка, а оттогава минаха 20 – 25 години, любимо ми стана всичко написано от Джани Родари. Преди десетина години, докато четях на малката си дъщеря, се влюбих в „Магьосникът от Оз“.

Коя книга ви кара да се заливате от смях?

„Швейк“, „Златният телец“, „Параграф 22“ – това са книгите, които са ме докарвали не до смях, а до цвилене. За разлика от „Тъмни алеи“ – не смея да ги препрочета. Опасявам се, че ще разбирам колко е смешно, но няма да се смея.

А коя ви разплаква?

Книгите, които разплакват, са малко или повече спекулативни. Техните хватки ползва Холивуд. Истински разтърсващите книги като „Хладнокръвно“ на Труман Капоти например или „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов не разчитат на сълзите.

Коя е книгата, която се е предполагало, че трябва да ви хареса, а въобще не ви е допаднала?

Този въпрос май е по-дълбок, отколкото изглежда. Може да е за книги, но може и да е за себепознанието. Смятаме се за такива и такива, ето тази книга непременно ще ни хареса. Да, обаче се оказваме съвсем други, за което въпросната нехаресала ни книга няма никаква вина.

Коя е книгата, която бихте искали вие да сте написал?

Предполагам, книга със стихове на Кавафис или на Бродски, на Атанас Далчев или на Борис Христов. Поезията по начало е мъдра, вълнуваща, понякога може дори да се изпее и да не пострада от това. Поезията непрекъснато ухажва съблазнилия я език… Изобщо, стиховете са велико нещо, не мога да си представя какви биха били причините, които могат да те накарат да пишеш проза (освен ако не се казваш Иван Бунин).

Кой е героят, с когото най-много си приличате?

С когото си приличаме, с когото бих искал да си приличаме или с когото си въобразявам, че си приличаме? Това са трима различни герои. Все пак – не знам с кого си приличаме, но бих искал да съм Томаш – героят от „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара