Дисагите

До всяка жива твар изпрати Зевс обява

да дойдат на съвет край светлия му храм

и който нещо в себе си не одобрява,

спокойно да признае сам,

а той ще го оправи вещо.

„Маймуно – рече Зевс, – ще споделиш ли нещо?

Със другите сравни ти свойта красота

и прецени дали я бива.

Доволна ли си?“ – „О, разбира се, че да!

Не съм ни гърбава, ни крива,

със хубави черти и най-нормален вид.

Но мечката е груб и тромав индивид,

от своя лош късмет дали ще се оплаче.“

Чу мечката това, обаче

взе своята снага сама да хвали там,

но слона нагруби, че бил с хобот голям,

с провиснал тлъст търбух и с крак като колона.

Най-мъдър беше той сред този горски двор,

ала в ругателния хор

напук на своя нрав бе включен бързо слона

и кита обвини, че той

под слой сланина тежко пъшка.

И мравката дори изкара се герой

и се присмя на дребна въшка.

Изслуша Зевс сганта с езика ѝ злоблив.

Изгони ги накрай, чул все един мотив

във техните слова, посочващ чужди грешки –

грозник е всеки друг, аз само съм красив.

Пръв в този подъл спор е май родът човешки –

за свойте грешки сляп, за чуждите – окат

е всеки в този грешен свят.

Бог всички е създал на този свят с дисаги

и всеки спазва тук един и същи ред:

торбата с лични грешки човек отзад все слага,

а с чуждите недъзи – торбата е отпред!

Текстът е откъс от пълния стихотворен превод на всички басни от Лафонтен, и то с илюстрациите на Франсоа Шово, съпътствали оригиналното френско издание. Настоящият том, който в този си вид излиза за първи път на български, съдържа 243 басни, писани и публикувани в продължение на 25 години от великия  баснописец. Техният пълен стихотворен превод е дело на Атанас Сугарев и Паисий Христов. Изданието включва предговор от проф. Стоян Атанасов и предисловие от самия Лафонтен. В него откриваме важни откровения за естетиката на баснописеца.