По време на петвековното османско робство нашата страна е била посещавана от много чуждестранни пътешественици – учени, дипломати, търговци, духовници. В техните дневници и пътеписи намираме едни от най-достоверните сведения за характерните черти на българката в онези тежки времена.
Ученият Пол Люка (1706 г.) признава, че „жените от тази страна са много симпатични. Походката им е права, съпроводена с благородна гордост, примесена с любезност и мекота.“
Дипломатът Франсоа Пуквил (1805) е още по-категоричен в оценката си. Според него сред българките „се срещат такива хубавици, които учудват със своето благородство и изящество, присъщи въобще на лицата от женския пол у този народ“.
Известният поет Алфонс Ламартин (1833) също смята българките за „красиви, пъргави, грациозни“, а дипломатът Жан-Мари Танкоан (1807) – за „хубави, добре сложени и с тях ние можахме да разговаряме така свободно, както с мъжете им“. Дипломатът Луи Огюст Феликс Божур (1800) бил очарован от младите розоберачки: „Елегантните им фигури и облекло, косите им, заплетени в дълги плитки, спускащи се по раменете, и лекият воал, веещ се над главите им, напомнят на пътника сцена от пасторалния живот, така добре описан от древните автори.“
Известният учен Ами Буе (1836) също не скъпи думи за българките, които намира за „обикновено много по-малки, но затова пък грациозни и мили, а в някои малки области дори и за много хубави, за което може би спомага и голямото разнообразие на костюмите“.
Облеклото на българките не по-малко възхищавало старите автори. Пръв дипломатът Ожие Гизлен дьо Бузбек (1533) е отбелязал това: „Носията на тези жени е забележителна. Облечени са само с една риза от грубо платно. Разноцветната бродерия, с която ги украсяват, ми харесва много“, а техните „сламени шапки, покрити с платно“ – и отгоре открити с „широк отвор към небето… придават стройност и достойнство на жените, които ги носят“.
Публицистът Албер Дюмон (1868) бил впечатлен от шаловете им: „Воалът, който покрива главата, има елегантност. Развявайки се върху гърба и раменете, той напомня за воала, който Рафаел дава на своите мадони.“
В спомените си Бузбек отделя специално внимание на умението на българката, съхранила независимо от робството много от народните обичаи. Той споменава за предсватбената традиция, когато „една девойка е била обещана на някой млад момък, обичаят налагал той да отвлече насила своята избраница, като че ли тя не е съгласна да се омъжи за него, защото благоприличието не й позволявало да се съгласи доброволно“.
Ученият дипломат Еспри-Мари Кузинери (1831) бил възхитен от обичая много семейства да се събират на „общи трапези през големите летни празници“ и заедно да прекарват времето в „добродушие и простота“.
Старите френски автори не са пропуснали да отбележат в своите писания и за красивите народни танци, и за фините накити, и за редица други характерни черти на българката. В пътните си бележки Пуле пише: „Тия жени са нежни, почти еднакви с нашите французойки. Те имат техния темперамент и изглеждат толкова учтиви… че не мога да си ги представя без сълзи в очите.“ Дюман не е забравил да отбележи, че по „лицата на жените се забелязва доста голяма интелигентност“ и че „българската жена има голямо влияние върху мъжа си“.
Накрая не може да не споменем и за мнението на Ламартин, който с признателност си спомня за симпатичните жителки на село Ветрен: „Всички излязоха да ни изпратят до планината и ни обсипаха с благопожелания и благословии.“
0 Коментара