Спомням си го сякаш беше вчера, а оттогава се изтъркули доста време. Случи се на 25 декември 2018 г. – ден, наричан от шведите Юлдаген (Коледа), в който те тържествено посрещат Рождество Христово. Обикновено в този период на годината навред в Швеция цари празнична еуфория и суетня, а простосмъртните като мен са обзети от превъзбудено очакване на приятни емоции и на водопади от доброта. Последните трябва да се изсипят от небесата, за да измият шлаката на ежедневието и да проправят пътя на всемирното коледно блаженство.
Крачех в този ден бавно по безлюдния тротоар, на път за ж.п. гарата, и се стараех да събера мислите си. До влака оставаше още малко време, беше студено и сиво, а душата ми се беше сгушила в черупката си като премръзнал охлюв. Вървях и усещах боричкането на ято мисли в главата ми, докато се опитвах да запазя самообладание и да не се поддам на хаоса. Само дни по-рано бях чула спокойния глас на хирурга от университетската болница Салгренска да произнася диагнозата „рак на гърдата“. Лекарската комисия беше разгледала обстойно мамографските ми снимки и без излишно разчувстване ми поднесе един
доста необичаен коледен подарък…
Та вървейки, бях недалече от вратата на един хотел, когато внезапно усетих силен позив за уриниране. Ща не ща, втурнах се в лъскавото фоайе и се запътих към дамската тоалетна. След секунди вече стоях пред вратата й, хваната за студената и дръжка. Понечих да отворя, но пред погледа ми лъсна миниатюрно устройство с цифри. Вратата явно се отваряше с код, който аз естествено не знаех. Изпаднала почти в паника, се обърнах и тръгнах към изхода на хотела. В този момент към мен се приближи мъж на средна възраст, облечен в безупречно изгладен костюм, и ме стрелна с леко ядовит поглед.
“Какво търсите?”,
запита с леден тон господинът. “Исках да ида до тоалетната”, смотолевих аз. От очите му продължиха да хвърчат искри и той процеди “А дойдохте ли да ме питате?”. Съвсем сащисана, му отвърнах “Сигурно не ви се е случвало, да сте толкова на зор”. Ясно ми беше, че едва ли някакъв внезапен пристъп на филантропия ще направи чудо за мен и ще ме спаси, затова и не го ударих на молба. Пред мен стоеше мъж с вид на второ поколение швед, с власт на хотелски рецепционист и с душа, заключена с невидим и непоклатим катинар. “Не ви се е случвало сигурно, но все някога ще ви се случи, дори ви го пожелавам, и тогава ще ме разберете”, рекох му тъжно аз и, докато се обръщах да си тръгна, го чух да прецежда през зъби “Махайте се оттук, иначе ще извикам охраната”.
Навън се беше смрачило още повече.
Тръгнах с бавни стъпки в здрача, а душата ми пърхаше в гърдите като ранено птиче. През главата ми пробягаха хиляди мисли, които трудно можех да доловя заради обидата и безчовечността, които бях преживяла току-що. Замислих се дали този човек има дъщеря или внучка, дали се отнася така и с тях? Или толкова силно се беше вживял в ролята си човекът, призван да спазва правилата в цялата им строгост, че беше забравил за малките човешки неща от живота. Явно искаше да упражни върху мен цялата малка власт, с която разполагаше, и това го караше да се чувства по-силен. Позивът за уриниране почти изчезна. В главата ми се блъскаха въпроси, емоции, думи.
Питах се дали нямаше да е по-светло,
по-топло и по-леко на душите ни, ако се опитвахме да бъдем повече човеци със сърца, а не хора-роботи. Вървях в мрака и дори не усетих как съм стигнала до следващата спирка. Изведнъж в съзнанието ми изплува тъжната истина, че души като тази, на която се натъкнах, се срещат често. Дали всъщност тези хора имаха души? Съмнявах се. Усетих пронизващ студ, който скова и тялото, и сърцето ми. Стигнах и до друга печална истина, че от тези души дрънкат пронизително ледени катинари, заключили завинаги всякакава човечност. А ключовете за тях бяха отдавна пропаднали в бездната на безразличието и безсърдечността.
0 Коментара