Всяка година в края на лято­то тържествено си обещава­ме за къмпинга добра дума да не казваме.

Не, причината не е в нереше­ните проблеми. Просто хора­та, които избират да почиват на самия морски бряг, стават все повече. Къде ще се съберем всички робинзоновци?

И как ще организираме живота си на няколкото квадратни метра пясъчна ивица?

Странен,  много различен е този живот. Понеже до Нова година забравяме клетвите, престъпваме обещанията и даваме воля на спомените – ще ви разкажа малко за къмпингарството. Макар и с гузна съвест. Може би така ще раз­берете защо са тези станали традиционни вопли към ту­ристически предприятия на юг и на север по морето. Защо не­годуваме срещу отговорни служители, ръководители, които, събуждайки се от зи­мен сън, вече не си спомнят есенните обещания – за ново строителство, за удобства които навсякъде по света са задължителни.

Ако гледате откъм морето шаренията на палатки, тенти и чадъри, ще ви хареса. Може с ви напомни за волност, за свобода и веселие. Не преглъщайте любопитството си – заповядайте. Сигурно ще се учудите – отблизо това странно селище е уютно и си има всичко. Най-вече атмосфера. Няма как – ще се чувствувате гост. Къмпингарите безпогрешно разпознават случайно попад­налите хора, разбират инте­реса им, досещат се за проти­воречивите мисли, които ги нападат. Усетят ли, че у вас се прокрадва завист, може да ви поканят под хубавата сянка на тентата. Какво пък, изпийте едно кафе. Ще ви направи ли впечатление кокетно подреде­ната маса? Жените на къмпинг по правило са много добри до­макини. Най-оправните и с най-богата фантазия.

Ако сте подранили, ще види­те как след сутрешната мор­ска баня (рано-рано, докато морето е още чисто и спокой­но) се приготвя закуската.

Добро утро наляво, добро ут­ро надясно.

Носи се мирис на бухти, палачинки, мекици, пър­жени филийки и… на кафе, раз­бира се. Децата обичат сут­решната суетня около масата. Гледат как кораб прекосява хо­ризонта, червеното петно на сърфа майсторски променя посоката. Целият ден е пред тях — без грижи, без задълже­нията, които през годината са им отнемали времето за игра. Плаж? Ами той вече е запо­чнал. До обяд часовете се ни­жат както навсякъде по море­то. Приготвянето на храната? Тези, които се плашат от до­садата на готвенето и миене­то на съдове („Цяла година слугувам, поне двадесет дни да не се занимавам с това“), няма да четат тези редове. И слава богу! Ако изведнъж опустеят почивните станции и хотели­те?

Следобедните часове носят предчувствието за най-хуба­вото време – вечерта. Една по една светват лампите пред палатките (газ, неон).

Започва приливът, шумът на вълните  се усилва.

Това е времето за гости. Къмпингът си има свои закони. Има си и тайни. Една от тях са тези вечерни срещи. Поводи? Винаги се намират. Следобед на пристанището в Созопол са изкарали хубава ри­ба. Майстори за приготвяне­то й- колкото искаш. Днев­ната експедиция за миди е за­вършила успешно. Трябва да се |питат различни рецепти. Празнува се пристигането на къмпинг. Отпътуването – съ­що. Щастливците като мене, които всяка година посрещат рождения си ден на самия бряг, са малко. Но празникът е истински. Уж не каня гости, а пред палатката ни се опъват маси като за сватба. Получа­вам подаръци – необикновени, измайсторени на къмпинга. Има и цветя – екзотични. Па­лим огън не само за да бъде пълно удоволствието на деца­та. На скарата се нареждат морски вкуснотии: филе от акула, миди, попчета, кара­гьоз… Слушаме музика, танцу­ваме… Срещу нас на равни ин­тервали проблясва фарът на Созопол. Много навътре в мо­рето едва се забелязват свет­лините на кораб.

Законите на къмпинга.

Те не се натрапват, усещаш ги от първия ден. Може да се нарекат и правила. Подчиняваш се по своя воля. Харесваш ги. Ви­наги съм казвала, че хората, които ходят на къмпинг, имат особена нагласа. Те са по-общителни и по-отговорни. Всеотдайни са, сговорчиви са. Просто са добри. Не зная, мо­же би в цивилизацията се про­менят. А може цивилизацията да ни променя? Но съм сигур­на – имаме нужда от тези броени дни, в които животът тече по друг начин. Съседът отляво ще изправи рейка на палатката ти, когато неочак­вано извие вятър. Няма да от­късваш поглед от детето на приятелите отдясно – майка му има да свърши нещо в администрацията на къмпинга. Не дай си боже някой да заболее. Всички се превръщаме в лекари, и то добри. Какво спло­тява къмпингарите? Рискът, че буря може за минута да от­несе малките ни къщи? Или има друго… Бурите за щастие рядко връхлитат…

Та ето какво ми се иска да кажа накрая – хората, които избират къмпинга за почивка, са търпеливи. Но те са и упорити. Една разкъсана палатка няма да ги доведе до отчаяние. Но една неизпълнена програма, подмятана години от папка в папка, вече сериозно ги трево­жи. И струва ми се –  основа­телно ги амбицира. Защото оправданията просто свърши­ха.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара