Всяка година в края на лятото тържествено си обещаваме за къмпинга добра дума да не казваме.
Не, причината не е в нерешените проблеми. Просто хората, които избират да почиват на самия морски бряг, стават все повече. Къде ще се съберем всички робинзоновци?
И как ще организираме живота си на няколкото квадратни метра пясъчна ивица?
Странен, много различен е този живот. Понеже до Нова година забравяме клетвите, престъпваме обещанията и даваме воля на спомените – ще ви разкажа малко за къмпингарството. Макар и с гузна съвест. Може би така ще разберете защо са тези станали традиционни вопли към туристически предприятия на юг и на север по морето. Защо негодуваме срещу отговорни служители, ръководители, които, събуждайки се от зимен сън, вече не си спомнят есенните обещания – за ново строителство, за удобства които навсякъде по света са задължителни.
Ако гледате откъм морето шаренията на палатки, тенти и чадъри, ще ви хареса. Може с ви напомни за волност, за свобода и веселие. Не преглъщайте любопитството си – заповядайте. Сигурно ще се учудите – отблизо това странно селище е уютно и си има всичко. Най-вече атмосфера. Няма как – ще се чувствувате гост. Къмпингарите безпогрешно разпознават случайно попадналите хора, разбират интереса им, досещат се за противоречивите мисли, които ги нападат. Усетят ли, че у вас се прокрадва завист, може да ви поканят под хубавата сянка на тентата. Какво пък, изпийте едно кафе. Ще ви направи ли впечатление кокетно подредената маса? Жените на къмпинг по правило са много добри домакини. Най-оправните и с най-богата фантазия.
Ако сте подранили, ще видите как след сутрешната морска баня (рано-рано, докато морето е още чисто и спокойно) се приготвя закуската.
Добро утро наляво, добро утро надясно.
Носи се мирис на бухти, палачинки, мекици, пържени филийки и… на кафе, разбира се. Децата обичат сутрешната суетня около масата. Гледат как кораб прекосява хоризонта, червеното петно на сърфа майсторски променя посоката. Целият ден е пред тях — без грижи, без задълженията, които през годината са им отнемали времето за игра. Плаж? Ами той вече е започнал. До обяд часовете се нижат както навсякъде по морето. Приготвянето на храната? Тези, които се плашат от досадата на готвенето и миенето на съдове („Цяла година слугувам, поне двадесет дни да не се занимавам с това“), няма да четат тези редове. И слава богу! Ако изведнъж опустеят почивните станции и хотелите?
Следобедните часове носят предчувствието за най-хубавото време – вечерта. Една по една светват лампите пред палатките (газ, неон).
Започва приливът, шумът на вълните се усилва.
Това е времето за гости. Къмпингът си има свои закони. Има си и тайни. Една от тях са тези вечерни срещи. Поводи? Винаги се намират. Следобед на пристанището в Созопол са изкарали хубава риба. Майстори за приготвянето й- колкото искаш. Дневната експедиция за миди е завършила успешно. Трябва да се |питат различни рецепти. Празнува се пристигането на къмпинг. Отпътуването – също. Щастливците като мене, които всяка година посрещат рождения си ден на самия бряг, са малко. Но празникът е истински. Уж не каня гости, а пред палатката ни се опъват маси като за сватба. Получавам подаръци – необикновени, измайсторени на къмпинга. Има и цветя – екзотични. Палим огън не само за да бъде пълно удоволствието на децата. На скарата се нареждат морски вкуснотии: филе от акула, миди, попчета, карагьоз… Слушаме музика, танцуваме… Срещу нас на равни интервали проблясва фарът на Созопол. Много навътре в морето едва се забелязват светлините на кораб.
Законите на къмпинга.
Те не се натрапват, усещаш ги от първия ден. Може да се нарекат и правила. Подчиняваш се по своя воля. Харесваш ги. Винаги съм казвала, че хората, които ходят на къмпинг, имат особена нагласа. Те са по-общителни и по-отговорни. Всеотдайни са, сговорчиви са. Просто са добри. Не зная, може би в цивилизацията се променят. А може цивилизацията да ни променя? Но съм сигурна – имаме нужда от тези броени дни, в които животът тече по друг начин. Съседът отляво ще изправи рейка на палатката ти, когато неочаквано извие вятър. Няма да откъсваш поглед от детето на приятелите отдясно – майка му има да свърши нещо в администрацията на къмпинга. Не дай си боже някой да заболее. Всички се превръщаме в лекари, и то добри. Какво сплотява къмпингарите? Рискът, че буря може за минута да отнесе малките ни къщи? Или има друго… Бурите за щастие рядко връхлитат…
Та ето какво ми се иска да кажа накрая – хората, които избират къмпинга за почивка, са търпеливи. Но те са и упорити. Една разкъсана палатка няма да ги доведе до отчаяние. Но една неизпълнена програма, подмятана години от папка в папка, вече сериозно ги тревожи. И струва ми се – основателно ги амбицира. Защото оправданията просто свършиха.
0 Коментара