До средата на 80-те във Варна излизаше годишният алма­нах „Фар“, който си купувах редовно и потъвах с дни в неговите „морски“ страници. Мото на всеки брой беше цитат от Христофор Колумб: „Не стигат думи, които да раз­кажат, и ръце, които да опишат всички чудеса на океана“. „Ко­лумбеее – му подвиквам задочно на Генуезеца, докато вървим към Мумджидам махала, – не си имал щастието да стигнеш до Родопите – тогава сам щеше да замениш „океан“ с „Родопи“ и твоята крилата мисъл щеше да е пак с пълна сила вярна.“

Наистина, когато си наумиш самонадеяно да опишеш тази планина, си даваш сметка колко са слаби, мършави и безизразни ду­мите от речника – тези същите думи, които си смятал за опито­мени и толкова ти се подмазват и въртят опашки в ежедневна­та реч, изведнъж се оказват бледи и скучни – като недохранени домашни любимци.

Родопите не спират да подмамват – не само с хората си, с пейзажите си, със скалите и живинките си, които щъкат по пла­нината, но и с нещо надсетивно, извън разума и извън видимата логика на нещата. Някои могат да го нарекат магия, други да го свържат с божественото. Може и тъй да е, но аз понеже внимавам да не прекаля с евтината патетика, бих го казал така – това е мястото, където се чувствам добре, това е планината, която ме приласкава и офилософява най-добре.

Още когато слизам от колата на Стефан в село Три могили, съм леко замаян. Не от пътя, а просто се усещам в друг свят. Сякаш друг човек гледа през моите очи. Тръгваме към Мумджи­дам махала и трябва да минат поне петнадесет минути, за да се освестя. Край нас се редят стари каменни къщи, едно подобие на минаре от три дървени стълба, което всеки момент може да падне, орехови дървета… Пътеката е самодивска в тази мека есен, а гората – топла, омиротворяваща и многоцветна. За час и двайсетина минути сме на зелените поля на Мум­джидам. Само тук в цялата планина можеш да видиш тази глед­ка. Велика! Стефан ми показва къде е символичният трон, къде­то редовно се снимат идващите тук – особено тези, копнеещи за повече внимание в социалните мрежи. Обявява ме за новия крал на Кралство Мумджидам. И аз позирам с кралска осанка за пър­вите ми кралски снимки. Спускаме се към каменните къщи – те се кипрят като нарисувани всред зелените ливади. Безлюдни и тихи. Но си личи, че някога са имали самочувствие на лични къщи. Сигурен съм и убеден, че само допреди 40 – 50 години тук е било населено с Хайтови герои – ходжи и каменари, крадци на моми и делии. Стадо овце стои в единия край на ливадите, гледа ме и ми се чуди що за крал съм щом нямам опашка и не паса трева. Няма кабели, няма антени, телефоните нямат покритие, електри­чеството също го няма – тук нищо и никой не бърза, сякаш само тук светът е застинал на датата тридесет и трети септем­ври. Това, което те перва през очите, са синьо-зелените гънки на планината. Ридовете са силно нагънати и пейзажът прилича на пейзаж от Андите примерно (не че съм ходил в Андите, де) – де­нивелацията от коритата на деретата до някои от върховете трябва да е поне хиляда метра. Е, добре де – шестотин. В ниско­то, като тънка нишка се вият меандрите на река Боровица.

Зелените пасища на Мумджидам. Като зелени сънища. И ние сред тях. Ходим, снимаме, дишаме омайния въздух и се правим на господари на това място, макар да знаем, че истинският господар би трябвало да се появи всеки момент. Очакваме го. Говорили сме за него по пътя и вече в мен има изграден един екзотичен ореол около тази личност. Учил в Швейцария, работил после в Англия, за да се озове в крайна сметка тук – на Мумджидам сам-самичък с говедата и овцете.

Тунджер.

По някое време той наистина се появява, следван от не мно­го едро жълто куче. С моя спътник Стефан се здрависват като стари познайници и първите снимки, които им правя, са как Сте­фан след като му подвиква: „Ач аъз“(„отворº уста“), разтваря устата на Тунджер и му проверява зъбите. Стефан е зъболекар или казано на по-неразбираем език – лекар по дентална медици­на, но и неуморен пътешественик. След окомерния оглед на ка­риесите и коронките на Тунджер и одобрително потупване, че са направени добре, следва връчване на подаръците, които носим специално. Стефан му дава пакет кафе, а аз вадя тънка книжка на немски, защото моят спътник ме е предупредил – последния път, самотният планинец му е поръчал – носим каквото носим, но ако може – книги на немски. У дома жена ми изрови една книжица с пъстра корица – не знам каква точно, но била май за някаква нем­ска гимнастичка. Тази немска гимнастичка едва ли е сънувала, че славата º ще стигне до Мумджидам. Тунджер видимо се зарадва. Външният вид на човека е като връх на айсберг – невинаги можеш да отсъдиш какви дълбини и тайни се крият зад видимата фасада. Не е по-различно и при нашия домакин, но едно е сигурно от пръв поглед – този човек не може да ти направи лошо. Той ни посреща с усмивка и с една благост, която не може да ме подлъже. Говорът му е мек и приятен, като на истински родопчанин. След първите думи ни пита: „Ще оставате ли да нощувате?“. Имаш чувството, че много би искал да останем. И ти е топло и приятно.

Питаме го колко път има до Саръ кая и как се стига дотам. Час и половина било слизането до река Боровица и още час и поло­вина до скалата, и навръщане – още толкова. И да сме внимавали, че имало бракониери – ловували сърни.

Тунджер ни гледа и се усмихва. Позира за снимки и се усми­хва. Обяснява ни за пътя до Саръ кая и ни кани, като се върнем, да се отбием при него на кафе. И пак се усмихва. С неговата си брадясала усмивка. Не можем да му откажем.

Тръгваме. От стръмното спускане леко ме заболяват колене­те. Знае се, че спускането по принцип е по-трудно и коварно от изкачването. А и Стефан не знае бавно темпо, нали е бивш юно­шески шампион по лека атлетика – спринтови дисциплини. Брех да му се не види! Бързо стигаме до скалното корито на река Бо­ровица. Реката е съвсем мъниче и едва тече. Мисля си – това ли е реката, която снабдява цял Кърджали с вода, но си отговарям, че все пак има язовир с голям воден дебит, който се пълни през зима­та и пролетта, и оттам идват водните запаси. Речните корита винаги са ме привличали. Споделям на Стефан как съм мечтал да тръгна по коритото на някоя планинска река – Арда, Боровица или друга, и да следвам тайнствения път на реката от изворите през дивата планина, докъдето мога, дни наред. Това винаги ме е карало да мечтая, без да мога да го осъществя досега. Може би един ден…

Боровица тук тече в нещо като скален каньон и още хал-ха­бер си няма, че ще става язовир с формата на дракон, след има-ня­ма два-три километра. Прекосяваме я близо до руините на стар, каменен мост и почваме изкачването към Саръ кая. Улавяме хуба­ва и широка пътека сред гората и вървим с добро темпо, въпреки че е все нагорнище. Стигаме и зяпваме. Такава величествена и ог­ромна не сме си я представяли. Скалата има форма на калпак или гугла с височина поне 35 – 40 метра, а долу в средата има пещера. Отстъпвам, отстъпвам назад за да я хвана цялата в обектива, но все не успявам и се отказвам. Разпръскваме се двамата в различни посоки – всеки да си я опознае в усамотение. Изчаквам Стефан да се върне от неговата обиколка и му връчвам тържествено ек­земпляр от „Дневникът на кралския гъделичкар“ – беше ми писал да му донеса бройка от последната ми книга. Моментът е вели­чествен – под огромната скала, сред дивия пейзаж, сред свидете­ли единствено скалните лястовици и един орел, които кръжат над главите ни и се чудят сигурно, що за безцелни движения и ритуали правим.

С усилие се откъсваме от очарованието на скалата и се гмур­ваме пак надолу към меандрите на Боровица. От Саръ кая се виж­да в далечината другата легендарна скала – Сиври кая – Острата скала, която бяхме посетили със Стефан и с Христо Тодев преди три месеца. Как красиво се навързват посоките и местата, кои­то посещаваме в Родопите – като пъзел, който редим бавно и с наслаждение. Обратният път е познат. Към пет и нещо вече сме горе в махалата. Къщите са огрени в по-различна светлина и гре­ят с друга красота. Пълним си вода от чешмата – тя е на около 200 – 250 метра от къщата на Тунджер. Мисля си – тоз човек всеки път оттук ли си носи водата за пиене, малеййй. По едно време и той се задава по тясната пътечка като в анимационен филм и ни кани на кафе, като се извинява – ще седнем отвън, защото вътре било разхвърляно, а и интериорният му дизайнер нещо все не ско­ласвал да дойде. Прелест – чака ни кафе с пейзажи! С хилядолетни пейзажи.

Снимаме, снимаме, снимаме… И се наслаждаваме на звукови­те и на зрителните пейзажи на планината (не, не е грешка – за­мислете се, че има и звукови пейзажи в това голямо Около нас). Датата продължава да е тридесет и трети септември, каквато е била и преди век, и преди два, и преди десет.

Вървим бавно по витата пътека. Тунджер е седнал на прага на дома си – сякаш е там от сто години – пали цигара и чака да кипне кафето. Спирам момента. Гледката те връхлита и не можеш да се откъснеш от нея. Прагът е на около метър и шейсет от земя­та и до него води истинско каменно стълбище. Такива стълбища са истински произведения на изкуството. То е самоделно, напра­вено от редени камъни, без бетон или друг спойващ материал. Просто камъни, подредени по волята на стопанина или на негови предци. Любимото занимание на хората по тези краища – да ре­дят камъни – като полезно действие и като средство за успо­коение. И като философия. Занимание, вдъхновило ме да напиша онова моето „Напътствие за подреждане на камъни“. Реденето на камъни е духът на родопчанина. Няма как – вдигам апарата и спирам момента – Властелинът седнал на прага, как си пали цига­ра. Самият той спокоен и истински, като камък.

И го питам-разпитвам, откъде е името на махалата. Той ми обяснява с благо изражение и със същия мек, родопски български. Имало един човек – Мунджи му казвали, и той имал обор в една от къщите – обор – демек „дам“, и оттам – дамът на Мунджи – и после – Мумджидам. Туй то.

Изтипосваме се на едни амфитеатрално разположени скали, досами къщата. Кафето идва димящо. В старо очукано джезве, което не си помни цвета. Подхващаме разговор. И той стар – ся­каш сме го водили много пъти преди това.

За всичко – за него, за баща му, за рода му, за махалите… За бирзамандански работи, както казваше баща ми.

Думите се леят… Швейцария, Цюрих, Женева, Англия, Кър­джали се въртят край него и край нас като спомени. Баща ми, казва, е карал до мъжко, не знам дали знаете – аз съм петото дете, най-малкото, а преди това имам четири сестри. Най-голямата е дванайсет години по-голяма, а другите са през 2 – 3 години. И разказва коя къде е в момента и какво работи. Баща му бил нещо болен и сега е настанен в Паничково, при едната от сестрите. Иначе той живеел в отсрещната махала – Гяур махала. После го питам откъде идва това име – Гяур махала. Преди много време в селото докарали едно гъркинче на дванайсет години. Дали е било просякинче, дали са го отвлекли от Беломорието, или са убили баща му – не знам, казва, но са го чакали да стане на шестнайсет и тогава се оженил един от селото за него. Защото според Корана, казва, за да се ожениш за една мома, трябва да е навършила шест­найсет. И оттам идвало името на махалата, заради гъркинчето, доведено от Беломорието. Ти Коран имаш ли, пита го Стефан. Имам, чичо ми го завеща. А на какъв език? Имам и на български, и на арабски, но арабски не мога да чета, познавам само азбуката. Мога да чета няколко молитви на арабски. Като чета, вътрешно се отпускам, продължава Тунджер. Иначе не практикувам ислям.

Някой от нас отбелязва, че е много интелигентен за овчар. Туджер поглежда към хилядолетните пейзажи и само казва: „На мен си ми харесва тук“. Но си мислел, че е срамота интелигентен човек да пасе кози. Така си мислел понякога. Заради двете висши образования, които има зад гърба си. Все пак – припомняме му ние – изборът си е твой да си тук като отшелник, нали. Да, казва, и пак поглежда пейзажа. Отпиваме от кафето без захар. И странно – на мен, дето не мога да го пия без захар, не ми се струва горчиво. Две кокошки и един петел си разхождат перата край нас и се правят на важни. Наближава времето на залеза. На призрачния здрач.

„За три часа с мулето съм в Паничково“ – казва Тунджер. „Там ме чака колата и я вземам, ако трябва да ходя до Кърджали.“ После със Стефан заговарят за коли – бил заделил някакви пари и искал да си купува друга кола. На старо, разбира се. Освен колата, която е далеч от него, друго изкушение на цивилизацията тук май няма – няма телевизор, мобилен телефон и изобщо всичко, което работи на ток, тук е непознато.

„Нали знаеш, че живееш в рая“, му подмята вече не помня кой от нас, малко преди тръгване. Тунджер повдига рамене, сякаш казва без думи: „На мен ми е добре тук“.

Надигаме се с неохота да тръгваме. И знаем, че пак ще дой­дем. Скоро, много скоро. Заради хилядолетните пейзажи. Но и за­ради Тунджер и неговите сладки истории – за живота – такъв, какъвто е бил. Или би могъл да бъде…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара