Името на поетесата Весела Василева сякаш не е забравено, а само изчаква момент, в който да бъде припомнено. Василева, родена през 1919 г., е ярък представител на поетическото поколение, започнало развитието си през 30-те години на XX в. Открояваща се с красивата си външност, ерудиция и талант, тя е била много добре разпознаваема сред софийското общество. Още като малко момиче, а по-късно – като млада жена, е предизвиквала възхищение сред съвременниците си. Животът на поетесата може да бъде сравнен с ярък и красив пламък, изгаснал твърде рано.
Василева се ражда в семейството на Григор Василев, част от елита на демократичните и културни среди на страната по това време. Бащата е истински „строител на съвременна България“ – адвокат, журналист и политик от Демократическата партия. Проевропейски ориентиран и пламенен патриот, известен с честността и ерудицията си, той е министър на земеделието (1930-1931) в кабинета на Андрей Ляпчев в турбулентни за България години, както и дълги години депутат. Майката, Мара (Станишева) Василева, е известна с красотата и елегантността си, която успешно съчетава ролите на светска дама и грижовна майка на четири деца. В по-късни години, въпреки че изпада в бедност, тя дава безвъзмездно уроци по пиано на талантливи деца. Богатата библиотека и пианото формират обстановката в този изискан и посещаван от приятели дом.
Талантите идват на света „в съзвездия“
Тези думи на проф. Михаил Арнаудов ще подчертае по-голямата от двете сестри в семейството – Ангелина Василева-Огнянова – в спомените за непрежалимата си сестра. Сред поетите от поколението на Василева са Александър Вутимски, Валери Петров, Александър Геров, Невена Стефанова, Блага Димитрова и много други. Тази мощна културна общност, един от центровете на която е Василева, възниква около ученическите издания „Звън“ и „Ученически подем“. Младите литератори си разменят книги, ходят на т.нар. „журове“, спорят помежду си. Скоро те ще се изправят очи в очи с предстоящата война, с едно чудовищно изменение на света.
Малко след като Василева загива трагично в началото на 1944 г., започват бомбардировките над София. Пътят на много хора от поколението е прекъснат поради последвалите исторически или житейски катаклизми. Някои, като Антон Куманов и Искра Панова, лежат в затвора или са пратени в лагер след 9 септември. Поетът Александър Вутимски умира от туберкулоза същата година, в която загива и Василева. Отделни хора все пак ще оцелеят физически, а и морално. Те ще запазят и паметта за, по думите им, една от най-ярките личности сред тях.
Харизмата на Весела Василева
Тя знае английски, немски, френски и латински. Освен рано проявилия се литературен талант, рисува, пее, свири на пиано, играе в любителски пиеси и е блестящ оратор, подобно на баща си. Усилено чете и разменя книги с връстниците си. Дъщерята на министъра и мецената Григор Василев не е била самодоволна, въпреки общественото си положение. Скромна и вглъбена в себе си, тя има много енергия за обществени и благотворителни инициативи. Взискателна към собствената си поезия, не е бързала да издава стихосбирка, въпреки че се е ползвала с вниманието на интелектуалния елит. Според нейни приятели, сякаш е изчаквала поезията й да се разгърне.
Домът
От теб започна някога светът,
Ти моя топла и обичана,
със посребрените коси…
Когато днеска ни дели
тъй дълъг, дълъг път,
Една безкрайно нежна нишка
се обтяга, тегли
И боли.
„Оставянето на следа“, както ще отбележи Искра Панова в спомените си, е ценност за семейство Василеви. Поетесата е възпитана във взискателната и идеалистична атмосфера на род, оставил дълбока диря в културния и обществено-политически живот на България. Семейството се е издържало „от приходите – немалки, но неравномерни – на бащата“. Григор Василев например събира в дома си една от първите частни колекции на картини в България. Майката на Весела е дъщеря на видния инженер Христо Станишев. Силно разклоненият македонски род Станишеви репрезентира всички политически и обществени сили, участвали във формирането на обществения облик на Царство България.
Весела Василева отрано се сблъсква с несгоди. През 1942 г. умира баща й. По време на следването си във Виена, където заминава със стипендия в края на същата година, за да защити докторат по езикознание, тя е неспокойна поради все по-влошаващото се материално състояние на семейството й. Войната я ужасява и прави безпомощна пред човешката жестокост. Размислите й за трагичните събития стават основа за някои от най-силните й стихове. Т.нар. Виенски цикъл, писан в разгара на Втората световна война, е най-мрачната част от творчеството й.
Кажи ми, защо
забравиха людете Твоя завет?
Над целия свет
след много години на труд,
на думи и книги
ще хвърлят барут.
Ще викат: разпни ги!
Един срещу друг
млад срещу млад
ще се бият.
„Молитва“, 1941 г.
Редом с „Молитва“ се нареждат стихотворения като „Пролет“, „Писмо“, „Виена, 1942“, „Къща във Виена“ (според приятели и състуденти на Василева последните й стихове са събрани в тетрадка, която до момента не е намерена). Болката, осъзнатостта на ужаса, вживяността в този ужас, са осезаеми. На фона на повсеместната разруха възможността за лично щастие е немислима.
А децата ще скрият
да ги пазят
за нова война.
И няма да мразят,
ще убиват,
ще бъдат убивани,
в телото ранени,
в духа – сломени,
превивани.
„Молитва“
И защо все пак се питам
колко са убили днеска
някъде така далече?
Вечно тази страшна треска,
този днешен ден на болка.
„Къща във Виена“, 1943 г.
Тъмните тонове от този цикъл са изместили светлината и множеството й нюанси, типични за принципно съзерцателно-философската поезия на Василева. В стиховете на поетесата поначало отрано има осъзнатост за преходността на човешкия живот, но и за красотата и свръхценността на мига. Съдбата и поезията й обаче са безмилостно помрачени от ужаса на войната. Василева загива като косвена жертва на военните действия. Ремарке на военен камион се откача и минава през нея, докато върви по тротоара в центъра на Виена. Датата е 6 януари, седмици след рождения й ден. Същия ден тя е много щастлива заради назначението си като асистент във Виенския университет. Майка й пише в записките си след години как на излизане от тогавашния дом на брат си, с цел да изпрати писма до България, тя споделя, че това е „най-щастливият ден от живота й“ .
Мозайката на спомените
„Всички, които я познавахме, я помним, трябва да я възкресим, докато не сме си отишли“. Невена Стефанова.
В книгата си „Мозайката на спомените: Весела Василева през погледа на съвременниците си“ литературната критичка Людмила Малинова е събрала спомени на множество хора, познавали поетесата. В периода 1988-1996 г. Малинова се обръща с „молба към родственици, близки и познати на поетесата“. „Идеята ми беше – пише тя – чрез хора с различни съдби, мироглед, жизнени позиции да се открои един творец и се потърси мястото му в българската култура, да се открехне още един прозорец към лириката на поетесата и нейното литературно поколение“. И образът на Весела сякаш оживява.
Стихотворенията й са съхранени от майка й, включително по време на бомбардировките в София (над дома им пада бомба!), както и от приятели. Книгата „Стихотворения“ излиза през 1981 г., цели 37 години след редица безуспешни опити за издаване, включително след необяснимо изгубване на папка стихове в издателството. Въпреки малкото житейско време, което й е съдено да има, със стиховете си Василева успява да заяви себе си като поет с богата душевност и образност. Паметта за една от най-красивите ни душевно и като външен облик поетеси е съхранена чрез написаното от нея, което чака да бъде прочетено и от новите поколения. Остава отворен въпросът: какво би станало, ако житейският път на Весела Василева бе по-дълъг, но тъй като отговорът е за специфичен, сам по себе си все още неразвит дял от литературознанието, остава да си разказваме и помним историята й дотам, докъдето е дописана.
0 Коментара