Ясно е, че след 50 години ще съм баба, увъртяна в техника и модерни технологии. И още ще пуша (шегичка). Въобще не коментирам дали ще бъда жива. Ще бъда я, вижте чичо ми Петко Бочаров каква е свежарка. Но за разлика от него, ще разполагам с картини от пет Българии, не само от три. Темпото е друго вече. Освен това ще бъда в пълно съзнание – вече е доказано, че мобилните телефони предпазват от Алцхаймер. Мисля, че и от рутера възприемам някакви позитивни вибрации, особено нощем в социалната мрежа. Но както и да е… за технологии няма да говоря.
Онова, което ме вълнува, е докъде
ще стигне човечеството в емоционалната си еволюция
За да обясня какво виждам напред, ще се върна около 100 и малко години назад, макар и само в европейски мащаб. Защото историята се повтаря, просто минава на друго ниво по спиралата. Отключват се нови представи за едни и същи работи, точно както в компютърните игри има locked items, до които можеш да достигнеш само при определени натрупвания. В нашия случаи – емоционални. Ориентът ще го пренебрегна, моля да ме извинят почитателите на турските сериали. Нищо лично, просто нямам отношение.
Какво се случва в края на ХІХ, началото на ХХ век?
Най-общо казано, това е епохата Fin-de-siècle – австрийският сецесион и френският Belle Epoque. Времето, в което възниква понятието амбивалентност – състояние, при което разумът се стреми към едно, а същността ни несъзнателно жадува друго. Тогава е създадена и новелата „Просъници” на Артур Шницлер – литературния психоаналитик на виенския модернизъм, която 100 години по-късно Стенли Кубрик превърна в култовия филм „Широко затворени очи” и го вряза като архетип в подсъзнанието на публиката, независимо кой колко го харесва. С усета на гения и Шницлер, и Кубрик изпращат своето послание, че
колкото по-нагоре в обществената стълбица се намираш, за колкото по-значим се смяташ
ти самият, толкова повече имаш нужда от маска (символ на временната загуба на идентификация), за да дадеш воля на естествените си човешки страсти.
За тези вълнуващи времена се разказва и във филма „Мулен Руж” – времето на френските символисти, бохемската революция, дегенерацията – онази, която руши старите модели, за да създаде нова визия за света и взаимоотношенията в него. Взаимоотношенията мъж-жена все още са силно опосредствани от необходимостта жената да бъде издържана. Дали е съпруга или куртизанка, все едно – тя е собственост, трофей, сделка. Диамантите й са истински, оргазмите – не. Но бохемски Париж предлага една допълнителна опция – „вратичка” в омагьосания кръг – тя може да бъде артист. А когато допуснеш изкуството да завладее същността ти, няма друга алтернатива, освен да започнеш да слушаш сърцето си.
По някакво случайно съвпадение, понятно само от гледна точка на теорията за холистичната Вселена, точно когато европейската култура започва да издига в култ дълбоките човешки страсти в противовес на разума, е синтезирано за първи път анилиновото багрило в пурпурнорозов цвят и кръстено, незнайно защо на битката при италианския град Маджента. Интересна ирония на съдбата –
цветът, който тихомълком стана символ на влюбените, е кръстен на битка.
Какво се случи в ХХ век обаче? Психоанализата, феминизмът, децата на цветята, пералнята, телевизията и интернет, женските списания, откритието на G-точката, памперсът, Холивуд, информацията и познанието като цяло освободиха жените от бремето да бъдат трофеи. Хората започнаха да се женят по любов и да претендират, че това е равностойно партньорство, колкото да установят, че любовта трае три години. И дотам се приключва с равностойното партньорство. Тогава започват опитите да променим другия, за да можем да продължим. Тогава започва битката, която пълни бюджета на адвокатите и семейните психотерапевти. С други думи – тази битка в общи линии не се печели без умиротворяващия разум.
Безценните постижения на психологията и психоанализата често се обръщат срещу нас. В последното издание на френското списание Marie Claire се коментира изследване на тема „Защо жените искат повече секс от мъжете”, направено от асоциация Relate, която се занимава с взаимоотношенията между половете. Една от психоложките споделя, че когато е започнала терапевтичната си практика преди 18 години, било голяма рядкост мъж да се оплаче от липса на желание за секс. А сега всеки трети
нямал никакво желание нито да спи с партньорката си, нито да изневерява с лесни момичета.
Нейната теория е доста любопитна: „През годините мъжете постепенно се научиха да говорят за чувствата си. Години наред и психолозите, и жените, и медиите полагаха неимоверни усилия да убедят мъжете най-сетне да проговорят за онова, което чувстват, и в крайна сметка те започнаха да го правят. Но изгубиха либидото си. Може би сексуалното им желание е било техният естествен начин на изразяване и сега са объркани от новата си роля във взаимоотношенията.”
Не мога да преценя дали психоложката е права, но при всяко положение това ме накара да си задам въпроса: „Дали често не тръгваме да оправяме нещо, което всъщност не е развалено?” Едно е да изучаваш психиката, съвсем друго е да си повярваш толкова, че да тръгнеш да я поправяш. Творецът може да е имал предвид нещо, което все още ни убягва.
Психологията на ХХ в. изучи егото, без въобще да взема под внимание, че
понякога пътят на душата може да има нужда именно от някакво отвратително его,
за да се справи с онова, с което има да си се справя по време на земния си път. Никога няма да забравя онова, което някога ми беше казал астрологът Иван Станчев (Бог да го прости) за мой близък: „Не му пречи да бъде алчен, защото ще се разболее, не го насилвай да говори за чувствата си, защото ще престане да се справя с външния свят.”
Изтласкването на емоциите е женско нещо. Тогава бях попитала този същия човек: „Какво правиш, когато ти е кофти?” А той ми отговори: „Набелязвам си някаква цел и започвам да мисля за стъпките, чрез които ще я постигна.” Той е постигнал много цели, което може би означава, че му е било бая кофти през тоя живот. И продължава да е алчен. Продължава да бъде емоционален социопат също така. Но това е положението. Щом му е добре да му е кофти, няма лошо. Ако не ти харесва, тръгвай си – ХХ в. отвори този locked item. Тръгни си, но не го променяй. Ако ще оставаш – приеми го.
Това ми се иска да видя, преди да напусна земния си път, дори да не е масова практика. Да приемаме онзи, когото сърцето ни обича,
без да влагаме цялата си емоционална енергия в това да го променяме
Надявам се, че има шансове. Преди, когато хората са се женели по сметка, щат не щат, жените са приемали мъжа. Още си спомням колко силно ми направи впечатление някога историята на семейство Палисър (този сериал вървеше някъде през 80-а година и вероятно малцина го помнят). Историята беше класическа – тя беше омъжена заради обединяване на капитали между две фамилии и интригата вървеше около онзи, за когото жадуваше сърцето й. Разбира се, роди си своите деца, беше истинска лейди за съпруга си… но се бунтуваше, че няма шанса да направи своя свободен избор. Последните й думи обаче бяха към съпруга й. На смъртния си одър тя му каза: „Обичам те”.
Най-прекрасната женска сила е приемането. Тя ни е дадена от Господ, за да обичаме безусловно децата си с техните толкова различни характери и его. Тя ни е дадена, за да приемаме противоположната природа на мъжете. Само когато ги обичаме по този начин, те реализират своите цели.
Жената на ХХ в. порасна като мъж
Научи се да има своите цели, да ги постига и да изисква своите оргазми. Това е чудесно, но ако е правилно употребено. Ако ти помогне да разбираш, че мъжете не се обаждат не защото не те обичат, а защото правят нещо, което им е „ужасно интересно”, точно както на нас ни е ужасно интересно, когато работим нещо, което ни увлича. Според мен смисълът от опознаването на вътрешната ни мъжка същност е да станем още по-приемащи, а не пределно доминиращи.
Знам и нещо друго – няма как да стане тази работа без разрушение. Затова не ме притеснява много картинката от нашия си Fin-de-siècle – световна икономическа криза, инфаркти, убийства и самоубийства заради криза в символите на властта, спадове на индекса Дау Джонс и сукук облигациите, а не заради пронизващата болка в сърцето, причинена от любов. Бързи коли, бързи пари, бързи далавери, бърза интернет връзка, бърз секс, бързо влюбване в цвят маджента, бързо разлюбване, придружено с много кехлибарена течност, еднократен секс за разтуха и отново напред. Show must go on. Така е било и преди хиляди години – когато една цивилизация стигне пика на развитието си и повече няма накъде, се впуска във всевъзможни оргии и разврат. А сега дори ни обещават, че ще има някакво по-особено разтърсване. Като че ли това е част от еволюционния network на самото сътворение…
Няма бог знае какво значение дали след 50 години ще въртим виртуална любов или реална.
За щастие природата има неразрушими механизми за контрол. В състояние на хаос и безредие взимаме решения, без да влагаме какъвто и да било мисловен процес, на база на феромони, език на жестове, интуиция – неуловими фактори, които ашладисват гените ни по най-добрия начин, без въобще да се налага да търсим „Господин Идеален”. Само когато се озовем в емоционалното състояние „нямам какво да губя”, отпускаме контрола и оставяме страстта да ни води. А тя единствена познава тайните пътеки, които водят към единението с друг човек, когото не избираш по статукво, според начин на живот, интелектуални критерии, а според неумолимото желание на майката природа да ъпгрейдва своето творение.
И все си мисля, че приемането на себе си и на другия такъв, какъвто е, ще да е еволюцията във взаимоотношенията. Ще си говорим пак след 50 години… само моля, донесете ми цигари, че дилърите от черния пазар няма да ме приемат насериозно. Както е тръгнало, тогава пушеното ще бъде абсолютно забранено. Няма и да продават. Ще има само на черно. Което не е много приемащо, ако се замислиш…
0 Коментара