Снимки ВАСИЛ ГЕРМАНОВ@THINKTANKLAB

Определя себе си като нервен режисьор. Дори понякога има чувството, че ще „изгърми”… Подозрителен е към всеки успех, а свръхкритичността смята за положително качество. Най-ужасното нещо за Стайко Мурджев е да гледа представлението, което е режисирал. Но го прави винаги – от преданост към актьорите. И не само.

Вдъхновяват го странните персонажи.

И се дразни от празните погледи на сладникавите, мили, талантливи и красиви натури, превзели ежедневието. Дългият път на спектакъла „Пухеният” получи заслужена отплата. Започнал в недрата на театралната академия, минал пътьом през Сатирата и грандиозно финиширал в Модерен театър… Пиесата на ирландеца Мартин Макдона пасна като кадифена ръкавица на младия режисьор Стайко Мурджев. А той разби на пух и прах конкуренцията, прегръщайки заслужено своята награда „Икар” за най-добър режисьорски дебют. На двадесет и шест е, но изглежда като ученик. Ученик, който обожава и уважава бъл- гарските и световните класици. Вероятно затова и първото му представление от игла до конец” в професионалния театър носи подписа на Димитър Талев.  „Железният светилник” изгрява на сцената в Сливен, а изборът на Стайко Мурджев има простичко обяснение: „Този текст винаги много ме е вълнувал.

Има едрина в него, патос. В същото време прави дисекция на живота изобщо.

Това е класика, никога не може да стои ретро. Притесненията ми бяха спектакълът да не седи много етнографски. В същото време обаче не може да правиш такава пиеса и актьорите да се разхождат по сцената с дънки. Смятам, че всичко е въпрос на естетика – да намериш баланса. Да запазиш нюансите на епохата и в същото време да звучи модерно.”

Подхващайки „класическата” сюжетна линия, стигаме до Чехов. „Чехов е другият класик. „Чайка”, „Три сестри”, „Вуйчо Ваньо”… така силно ме зареждат тези текстове. Истории, които винаги ще бъдат валидни, за всяко едно време. Те са почти документални и лишени от театралност”, споделя Стайко, запалва цигара и продължава. „Много обичам „Чайка”, интимен текст за мен. Има някои неща, които досковат по особен начин…”, размишлява режисьорът и признава, че мечтае за предизвикателството някой ден да даде сценичен живот на „Чайка”-та.

Въпросите за страстта към театъра невинаги намират отговор. При Стайко Мурджев това важи с пълна сила. „Много е странно. В моето семейство никой не се занимава с театър… Имам чувството, че съм се родил с това нещо. В детската градина измъчвах другарчетата си да организираме пиески и сценки.

Режисьорката Маргарита Младенова обаче говори за „нагон за театъра”. И това вероятно е обяснението”,

замисля се Стайко и си спомня за първата си театрална роля. Родом от Смолян, като гимназист той участва в постановката „Трамвай желание” на Коко Азарян. Образът на вестникарчето е първата му роля и първото докосване до професионалния театър.

Почти скандално популярният напоследък ирландски драматург Мартин Макдона пък е друга голяма страст за режисьора. Открива го за себе си още в първи курс на театралната академия. „Попадна ми негов текст, бях много впечатлен. Тази негова дивост, дързост и необузданост. Харесва ми това, че той успява да ни излъже, че разказва реална история. А се оказва, че всичко е фикция на персонажите. „Пухеният” ме спечели с въпроса за подменените реалности. Много размишлявам над тази идея.

Кога нещата са истински, колко са истински, дали са истински изобщо.

С това ме спечели – размитата граница между реалност и нереалност, и с неопределеността, която идва с този текст. Има супермного въпроси и почти никакви отговори. Въпроси, които си задават героите, а често и зрителите. Аз си мисля, че театърът трябва преди всичко да задава въпроси, а не да дава отговори. Защото отговорът е нещо плоско, това е знакът „стоп”. Като имаш отговор, приключваш с вътрешния живот на мозъка. А въпросите възбуждат, карат те да мислиш. Юлия Огнянова казва, че в режисурата трябва да се задават въпроси към известното, докато стане неизвестно. И това страшно много ми харесва”, доверява Стайко.

След цялата тенденция за въпросите без отговори не мога да не питам главния герой: не му ли се е искало поне веднъж на открие даден отговор? А той отговаря: „Е, искало ми се е… Той, отговорът, понякога сам си идва. Много пъти съм попадал в ситуации, когато се чудя: „Ако така направя нещата, какво ще се случи? Ако ги направя по друг начин, пак: какво ли ще стане?” В крайна сметка стигам до момента, когато си казвам: „Абе, я не го мисли, остави нещата така. Животът си се случва – с тебе и без тебе. Когато не можеш да вземеш решение, заставаш мирно и чакаш да видиш какво ще се случи. И то се случва най-правилно. Не си направил ти крачката, а си оставил животът да я направи. Аз съм вярваш човек. И вярвам, че Бог ни пази. И той си знае работата. Разбира се, не може да стоиш затворен вкъщи и да се надяваш да ти се случват разни неща. Но когато си изправен пред дилема, когато не си убеден и се чудиш – по-скоро остави Бог да си върши работата”, убеден е режисьорът.

Един от текстовете, които би искал да беше написал самият той, е „Бившата Мис на малкия град”. Познайте чий е. На Мартин Макдона, разбира се… За Стайко стига предизвикателството да постави именно тази пиеса в родния си Смолян. Премиерата е през юни. Един спектакъл за нуждата да господстваш над някого, да го изнасилваш психически и в същото време ужасно да го обичаш… Дали любовта оправдава всичко това? Още един въпрос без отговор, типично в стила на Стайко.

Лексикон

Ако можеше да живееш във филм… ще бъде някоя цветна анимация или някой забавен филм с Хю Грант – „Нотинг Хил” например.

Идеалният флирт… откъде да знам? Нямам никаква представа… Може би неосъзнатият флирт.

Най-добрият съвет, който си получавал…. „Дръж се прилично!” – от един колега, докато репетирахме.

Моят източник на смелост… Бог, вярата. Смел си, когато знаеш, че някъде горе имаш подкрепа.

Моят страх… да не остана сам. Но в същото време доста често се стремя да остана сам.

Моето вдъхновение… актьорите. Аз винаги първо избирам актьорите и после пиесата. Това си е моят път, моят метод…

Типичната неделя… да спя, обожавам да спя.

Любимата книга… това, което чета в момента – стихосбирка на Пазолини (италиански режисьор). Не знаех, че той е писал стихове. Много интересна поезия открих за себе си. Не съм бил фен на неговите филми, но сега нещо ме отключи за тях

В себе си бих променил… трябва да работя върху толерантността си, иска ми се да мога все повече да разбирам другите. Да се науча на търпение.

В света бих променил… вбесява ме темата за насилието, то е излязло от нормалните граници. Превърнало се е в извратена модерност. Затова от много години не гледам телевизия.

Мечтая… да остарея. Не знам защо. Имам чувството, че като остарея, ще стана по-секси, по-мъдър, по-толерантен, по-спокоен… Старостта е надежда за баланс.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара