Нека погледът ни е вперен в звездите,
а краката ни са стъпили здраво на земята.
Франклин Рузвелт
„През 2060 година животът ще бъде много по-хубав. Няма да има безкрайни поля с камари боклук, който мирише лошо и изглежда грозно. Става ми тъжно всеки път когато отиваме при баба на село, защото пейзажът от двете страни на пътя боде очите ми. Виждал съм на снимки: когато мама е била малка, там е имало трева – зелена, кадифено мека трева, имало е и дървета, ниски, високи… И небето ми се струва някак по-отчетливо и разнообразно, а сега стои като монотонна блудкава маса, надвиснала сиво и депресивно над главите ни.
Искам да разчистят боклука, да поникне пак тревата, да се вдигне тъгата от челата на мама и татко. Всичко е толкова несигурно, новините са зловещи, говорят за дупки в земята, изчерпани ресурси, корпоративни енергийни войни. Планетата сякаш въздиша все по-често, мъчи се да ни отърси от снагата си.
Но през 2060 година всичко ще е много по-различно. Земята ще бъде почистена. Нямам идея как ще стане това, но има по-умни хора, които ще го измислят. Няма да ходим с маски и ще виждаме лицата на хората, по които ще се разливат усмивки и ведрост.
Ще има достатъчно място, въздух, храна и вода за всички.
Няма да се изхвърля толкова, защото няма и да се произвежда. Човеците ще влагат ресурси не в конкурентни предимства, а в кооперативни проекти, търсещи начини да се възстанови биоравновесието. Всички ще бъдем много по-съзнателни, след като веднъж сме били наранени от собственото си късогледство. „Наранени” – така казва мама. Не знам какво точно има предвид, но усещам, че нещо не е както трябва. Защото сме мълчаливи.
Разказва ми как едно време децата са ходели на училище пеша, там са се събирали и са прекарвали деня заедно. А аз си седя вкъщи и цъкам на компютъра разни програми, които ми казват дали съм решил правилно задачата и дали съм познал координатите на Вега от Кентавър. А дори не съм виждал звезда през живота си. Само на симулатора. Знам, че трябва да ги търся някъде по небето, но там не мога да различа нищо друго освен пихтиестото желе.
Имаме в един кашон в килера дълга тръба. Мама казва, че това е телескоп. Гледала през него като малка. Изкачвала се на високото плато край село и наблюдавала звездите по цели нощи. И аз си мечтая един ден да видя свръхнова със собствените си очи.
Затова уча математика, физика и астрономия. И пътувам във въображението си.
Имам няколко приятели – в Сингапур, Нова Зеландия, Холандия и Огнена земя. Играем на шах и си помагаме в учението. Решаваме си заедно домашните. „Събираме се” у нас. Аз включвам видеовръзката на режим „домакин”. Мама разказва как едно време съседските деца са се събирали буквално, физически, можели са да се пипнат, да се боричкат… Колко вълнуващо. Понякога си представям как това се случва между мен и Лори – моята приятелка от Огнена земя. Ние не го правим, защото… И аз не знам защо. Просто така стоят нещата.
Слагаме маски, когато излизаме навън, а къщи пречиствателната и климатичната система ни предпазват. Скъпо е да се излиза навън.
Лори преди е живяла наблизо, в Европа, като мен. Но са се преместили на Огнена земя. Там е новият рай, най-благоприятното за живот място. Е, поне това, което е останало като суша от южния континент.
Обаче аз знам, че през 2060 година въздухът ще става за свободно дишане и всички ще се движим волно, без грижи и условности. Електрическите коли ще са много по-бързи и мощни и ще ходим където си искаме. Виждал съм самолети на картинка – едни тромави, но красиви, лъскави чудовища. Днес няма самолети, защото замърсявали и без това изпосталялата околна среда. В час по космически изследвания учим, че вече е измислен генератор на кислород. Инсталирали го на Марс, за да превърнел планетата в обитаемо място…”
Отдавна не бях разчиствала килера. Телескопът още си е тук. И съчинението, писано през трийсет и втора година от сина ми, тогава 15-годишен – върна ме към минало – не твърде светло, но пък скъпо. Моето дете бе тук, до мен, на една ръка разстояние, а не копнеж, изгубен сред звездите. Ето, момчето ми, вече сме 2060-а, а не съм те виждала от 20 години.
Живее на Марс. Работи за проект „Нео Био Рай”. Вниманието и усилията на световните правителства сега са насочени предимно към усвояване на Червената планета. Големите корпорации се надпреварват да създават висши технологии за нейното облагородяване и превръщането й в новата райска градина. Всеки земен жител, който може да си го позволи, се втурва натам, окрилен от надеждата за по-добро бъдеще на децата си, заслепен от обещанията на корпорациите, които, струва ми се, се борят най-вече за пазарен дял от новата златна мина.
Препрочитам детското съчинение и си мисля, че наивната визия за по-хубаво бъдеще на планетата ни е на път да се реализира. Като че ли Земята успя леко да си отдъхне през последните десетилетия. Алчният експлоататорски дух на землянина вече е ориентиран към Марс – синята планета се изчерпа и сега, оставена на мира, тя малко по малко, ако ще за стотици години, може да започне да се възстановява.
Живеем пръснати из останалите сухи участъци –
някога извисяващи се планински вериги, а сега острови на живота. Делят ни огромни морета и океани. Водата действително отнесе боклука, измете планетата с един замах. Повечето оцелели земни жители пожелаха да се преселят в летящите градове. Вдигам поглед към небето и ми заприличват на блуждаещи хвърчила, а иначе са гигантски стъклено-стоманени чудовища, захранвани със соларна енергия и гъмжащи от офиси, апартаменти, хора, компютри, чипове, скенери… Чудя се кога ли ще се срутят върху ни.
На нас, останалите долу, гледат високомерно и снизходително като на шайка безумци – наричат ни ренегати, старомодни екосектанти и tribal freaks. С цената на нечовешки усилия успяхме да възстановим интернет мрежата, за да можем да общуваме помежду си и да си разменяме рецепти, земеделска, градинарска и всякакви парчета полезна информация, до която се докопаме. Искаме просто да не се занимават с нас. Не желаем никакви субсидии, нито технологична помощ. Стига ми това, че мога да прекопая градината и да загърля хилавите стръкчета домат, след което леко прималяла да положа старото си тяло в скалната ниша, гледаща на изток, и с тиха нега да наблюдавам как виолетовото слънце се скрива зад набъбналата планина.
Душата ми ликува, когато забележа, че мазните петна са се отдръпнали с един сантиметър през последната година. Вярвам, дълбоко вярвам във възстановителните сили на природата. Просто трябва да не й се пречи.
Сега Марс е под прицел. Мисля си за моето момче. Замина там като доктор по нанопсихология. Оказа се, че не е толкова лесно за земния обитател да се приспособи към новия си дом. Процесът никак не е гладък и безболезнен. Небето там е различно, съзвездията – непонятни, денонощията – твърде дълги, биологичният ритъм – разклатен, реалността – извън контекста на познатата колективна образност. Представям си го землянина на Марс като присадено дърво, чиито корени дълго и мъчително трябва да се борят в негостоприемната среда за капка живителен сок, който в крайна сметка може и да се окаже нехранителен. Вероятно много поколения ще се сменят, преди
късото съединение във възприятията да се изглади;
докато се натрупа достатъчно богат слой психически чернозем, който да подхранва с плътната си колективна история новите деца марсианчета. Но понастоящем младите колонизатори все още се чувстват като риби на сухо и не могат да си обяснят нито кошмарите, нито психотичните кризи, нито депресиите и халюцинациите.
Затова психиатрите и психотерапевтите трябваше светкавично да реагират с нови хипотези, нови експерименти, нови решения. Всички надежди бяха вложени в нанотехнологиите – революционен клон в науката, който, приложен към медицината, щеше да бръкне в мозъците на хората и да пренареди синаптичните им връзки така, че новите марсиански обитатели да станат ефективни производствени единици, „несаботирани” от дразнещи душевни неразположения.
Аз лично настръхвам при мисълта за това вмешателство във фината ни биология, но си казвам, че навярно всичко случващо се е част от божествения замисъл, един равноправен вариант на бъдещето сред безкрайно много такива. Въпреки това си оставам старомоден земен обитател, който няма нужда от нищо повече, освен да изживее последните си дни, седмици, години без помощта на нанохирургия, нанокозметика и всякакви други сложни нано-ала-бала.
И не спирам да се питам докога човекът ще има сили да поддържа този безумен технологичен галоп на покоряване, експлоатиране и захвърляне. Докъде ли се простират границите на въображението му, генериращо стратегии за бягство от себе си? След Марс накъде?
Едва ли ще получа отговор в този живот. Заслушвам се в прибоя на 2060-а и предчувствам, че 2160-а ще бъде далеч по-хубава.
0 Коментара