Нетът е пълен с цитати, които ме дразнят. С едно послание обаче съм съгласна: Не отлагайте добрите думи. Утре може да няма кой да ги чуе.
Имах приятел. Чешит, добряк, подчертан любител на чашката, талантлив фоторепортер, неуспял звездоброец, интелигентен, любопитен. Историите му бяха такива, че бях сигурна – измисля си! Приемах говоренето му ангро като част от него – начинът му да диша. Не бе ме лъгал много – научих същите истории от другите му приятели в деня, когато вече го нямаше.
В мислите ми е, не другаде, и пак не минава ден без него. Няма как да се намерим – общият ни път е зад гърба ми, и зад неговия също. Точка А – когато сме се срещнали, и точка Б – когато неистово не исках да се разделяме.
Не беше доста по-голям по паспорт – водеше ме с няколко години.
Гледах на него като на възрастен, когато той мина 30-те,
а аз се бавех. Тайфата ни обаче бе на един акъл. Работехме, пътувахме, работехме пътувайки, превземахме все нови територии, създавахме спомени на нови места, опивахме се от идеята за младостта, която все още беше тук и краката ни издържаха цялото онова натоварване, дробовете ни – също, и в речника ни нямаше дума за „умора”.
Дните ни минаваха заедно. От първата планьорка до последната чаша водка с кола на ведомственото барче, през избора на музика в слушалките и коментар на поредната пропаднала любовна история. Поверявахме си тайни, но не да се подлагаме на изпитание. Не се издънихме нито веднъж. Имахме еднакви критерии за гаджетата и шефовете – очаквахме повече, получихме колкото – толкова.
После той ми спаси живота.
Буквално – вземайки правилни решения за убийствено кратко време. А стаята ми в „Пирогов” гледаше към прозорците на майка му.
Подари ми много – песента на Джо Кокър на „Уудсток”, любов към добрия кадър, ревност към приключенското му детство край Женския пазар, мечтата си за Мачу Пикчу. До ден-днешен вярвам, че ме познаваше твърде, твърде добре. Бяхме доказателство, че приятелството между мъж и жена е възможно.
Когато се отнесох по една любов, която наричах „последна”, и всички си откланяха погледите, щом настоявах да я видят по моя начин, само моят най-добър приятел отсече: „Не е”. Избърса всичките ми сълзи и сополи и заяви, че приятелството е по-важно от всяка любов. Обеща
да натовари всичките си изоставени приятелки на една яхта,
с която да обиколим света. Щяхме да се издържаме с писане на нелюбовни романи и „фото Мексико” по пристанищата.
После изведнъж домовете ни се оказаха на 500 км разстояние. Аз се върнах в гнездото си, той се отдаде на рецидивиращо ергенуване. Срещите ни бяха или напълно случайни, или дълго планирани, но все по-редки.Чувахме по телефона отгласи от някогашния безгрижен брътвеж, но вече в моя глас звучаха някакви разумни семейни и майчини нотки, гласът ми бе станал прошарен, пораснах, а Марто оставаше на „малко над 30”.
Появиха се негови гаджета, които не познавах. Шефове, срещу които не можех да недоволствам. Допирните ни точки бяха много, но всичките – в миналото.
Разговорите ни се превърнаха в спирали,
чието дъно си остана в 90-те.
И помня гласа, който ми се обади в средата на един февруарски следобед и каза: „Нещо лошо стана, така че седни”. Това бе първият път, когато разбрах, че има истина в думите „да ти се подкосят краката”, и влагата в очите нямаше нищо общо с болката в гърлото заради липсата на глас.
„Беше ангел за мен”, казах на майка му тогава, когато се разделяхме под претръпналия поглед на свещеника, някъде иззад цветята и нелепия портрет, копиран от служебната му карта. Да – сигурно той бе моят ангел-хранител. Аз все си мислех, че ще имаме достатъчно време да му благодаря за радостта, че сме приятели. И за Джо, и за Мачу Пикчу.
С няколко добри думи.
0 Коментара