Пиша този текст малко след най-най-последния срок за предаването му. Защото до същия последен срок проучвах темата. Разбирай: изгледах всички налични епизоди за неустоимия детектив на Дж. К. Роулинг – Корморан Страйк, последната ми сериална афера.
Няма какво да се лъжем – дори да го наричам „проучване“, истината е, че пристрастеността ми към сериалите е налице, връзката ми с моя Netflix акаунт е интимно-любовна, а единствените мъже, с които собственият ми се конкурира, са все на екрана на компютъра ми.
Но съвсем не съм сама и никак не ме е срам.
Точно преди 10 години, когато още работех в „Жената днес“, бяхме направили тема на броя „Сериални страсти“. Всичките ни автори от онова време, дори онези, които надменно твърдяха, че сериалите са евтино забавление за домакини (тебе гледам, Полина!), днес са абонати на Netflix или HBO. Едни си падат по зловещи депресарски скандинавски кримки, други отплават в по-добри виртуални светове, населени с магьосници и вампири, а трети се тешат с комедийни жанрове. Една единствена Анита Димитрова остана вярна на заканата си, че няма да изпадне дотам да гледа сериали, но тя е кино-гуру,
само на нея подобно високомерие й приляга.
Как така се случи, че сериалите се превърнаха от леко срамно занимание за самотни жени с по няколко котки в престижен мейнстрийм? Какво запълни огромната бездна между „Робинята Изаура“ и „Докато свят светува“ и Game of Thrones или Breaking Bad? Защо само преди две десетилетия най-масовата публика на сериалите беше пенсионери, влюбени в турските кахърни образи и индийските сапунки, а днес никой уважаващ себе си хипстър не би пропуснал епизод на „Мандалорецът“?
Стрийминг – това е отговорът.
През 2007 г. Netflix е в бизнеса с DVD-та под наем и филми за сваляне, при това не се справя никак зле. Това обаче е годината, в която компанията пуска първия си стрийминг продукт. Доста налудничаво за 2007-а. По онова време да гледаш каквото и да е онлайн, звучи фантастично заради мизерно бавния интернет. Но в дългосрочен план стриймингът се оказва не просто печеливш кон, а истинско вълшебно килимче: чрез новите технологии платформата осигурява моментален достъп на всичките си абонати до всички налични заглавия. Без да е нужно да избира само един филм и да плаща специално за него. Това представлява напълно нова епоха в развлекателния бизнес. Срещу малко пари всеки може да гледа каквото си иска и когато пожелае.
Тази предвидливост
изстрелва Netflix до 200 милиона абоната по цял свят и оценки на компанията за 250 милиарда долара към днешна дата.
Стрийминг-услугите са сравнително евтини и направо съсипват кабелните телевизии, особено в САЩ. За платен телевизионен пакет американците плащат по около 100 долара на месец. Същевременно само срещу 40 долара могат да се абонират едновременно за Netflix, Amazon Prime, Disney+ и Apple TV+, където са концентрирани най-хитовите филми и сериали. (Проверете сами: две трети от номинираните за Оскар ленти могат да се видят в Netflix). За какво им е телевизия, когато им е нужен само интернет?
И тогава дойде пандемията…
Вкъщи сме само трима и дори обичайно се обичаме, но когато двама възрастни и един пубер съжителстват на 67 кв. метра 24 часа в денонощието, това създава известно напрежение. Няма кръчми, няма спорт, няма пътешествия. Само хоумофис, хоумскулинг и хоум-скука нон-стоп. Две неща ни спасиха, за да не се избием от любов – кучето, което не признаваше локдаун и държеше да се разхожда напоително минимум два пъти дневно, и стрийминг платформите (бог да поживи Рийд Хейстингс и Марк Рандолф).
Ще кажете, че телевизията би свършила същата работа.
Да, ама не. Докато аз плакнех очи с Bridgerton, мъжът ми заби в Narcos и производни, а дъщеря ми се отдаде на How to Get Away with Murder. С майка ми гледамe Grace and Frankie, двете с детето – Modern Family, а всички заедно – Peaky Blinders. Вариации всякакви, за всеки вкус и час. Важното е да има достатъчно монитори и щастието е почти пълно. Телевизорът служи само за екран, понеже от мен да знаете – викингите са особено красиви, когато ги гледаш на широко и високо.
Когато се огледам и установя, че въпреки
лигите, които съм проточила по Джейми Фрейзър,
той не ме е пренесъл магически в Шотландия от XVIII век, съответно ме чакат мивка, печка и пералня в мизерния XXI век, имам решение – аудиосериали в Storytel. Историите са отлични, жанровете – най-разнообразни, гласовете – секси и дори съм се хващала, че удължавам търкането на пода, за да слушам по-дълго Калин Врачански в ухото си.
Явно не само нашето семейство лекува пандемичните си нерви със сериали. Още през април 2020 г. видео стрийминг услугите докладваха за двойно повече абонати, в сравнение с предишни месеци. И знаете ли – не става дума просто за скука и твърде много свободно време, което трябва да се запълни с нещо.
Магията е в историите без край.
Когато в живота ти липсва цвят, си го набавяш от екрана, дори с риск да предозираш. Разследваш убийства, флиртуваш, танцуваш, рискуваш, влюбваш се и после разлюбваш, плачеш от мъка и умираш от страх…. и щом епизодът свърши, пускаш следващия и историята продължава, а ти забравяш, че в реалния живот преобладават „водка, мъгла и киша, мръсна софийска нощ“. И PCR-тестове.
Обикновен ескейпизъм, ако питате Фройд. Или просто силата на добрата история, ако питате Тайрон Ланистър – нищо по-могъщо от нея.
0 Коментара