Майка ми, демонична жена с уклон към хиперболизираното драматизиране, взе еднолично решението да не ме запише в първи клас с връстниците ми, защото не съм била навършила 7 години, като така съм щяла да имам една година „за игра“. От една страна това беше най-скучната година на детството ми, в която гледах как връстниците ми отиват дружно на училище, водят ги на занимални, алианси и кръжоци, а аз –

пека сладки с баба ми и „си играя“.

В същото време, погледнато в ретроспекция, това беше една образователна година, в която разбрах, че училището на живота е в пъти по-важно от формалното образование, защото така или иначе има книги и учебници, от които можеш да прочетеш и научиш всичко, което някога си искала да знаеш.

„Играейки си“ в тази нулева, куха и празна година между детската градина и първи клас, всъщност прекарвах времето си основно с баба ми Офелия, ведра жена, въпреки нелеката й съдба, изключителна домакиня, с око към детайла, страст към вкусната храна и сръчна в шева, бродерията и плетката. С баба и нейните приятелки се научих  как се подбират по-добрите зарзавати и как се преговаря с продавачите на Римската стена, как се прави реване, мраморен кекс и соленки с маково семе и сусам, как се разплита стар пуловер, преждата се изпира и после се оплита нов, как се поддържат дървените мебели с помощта на орехови ядки (иска се много търпение и търкане!) и как една жена никога не бива да излиза от вкъщи, без да си е изгладила роклята и да си е направила косата, а мръсните обувки и бримките по чорапите са

грехове, заради които се гори в ада.

А, като казах ад – с кварталния поп от Св. Седмочисленици също от време на време пиехме кафе и чай, в крайна сметка той знаеше най-пиперливите клюки, които нито една квартална баба не успяваше да узнае.

Тогава не го разбирах, но сега знам защото тези жени и баби бяха толкова силни, стегнати, с една дума – впечатляващи. Това бяха жените, преживели война и смяна на режим, някои гонени и тероризирани, други загубили всичко, трети надживели и погребали всичките си деца, четвърти – принудително разквартирувани, делящи жилища с непознати, споделящи кухни и бани с други жени и техните семейства. Днес това изглежда нереално и почти немислимо, но имаше една жена, може би най-фината, която беше изпратена заедно със съпруга си да живее в едно маломерно помещение на приземен етаж, което всъщност си беше чисто мазе. Тази жена не използваше думата „другарка“, а обръщенията „госпожица“ и „госпожа“ и правеше най-великолепните сладкиши на света! Същата тази дама ме научи как да си навивам косата на парцалчета – по време на войните не е имало ролки, както и да правя щрудел с корите от ябълките, пак урок от тези години, когато нищо не се е изхвърляло.

Тези жени бяха винаги с

направени коси, изправени гърбове,

доколкото артритът и възрастта им позволяваха, с лакирани нокти и перлени гердани, макар и от стъклени перли. Тези жени бяха оцелели, защото се бяха научили да се справят с всяка ситуация, както и бяха овладели изкуството на сплотеността и подкрепата. Те бяха малка армия, която можеше да постигне всичко и да реши всеки проблем. Вандали минали през двора, разорали лехите с цветята, хвърляли угарки и бутилки в пясъчника и изпотрошили пейките? Спокойно, бабите познават точните хора, които да оправят всичко, което сами не могат да почистя, спретнат и подредят. Някой видял плъх в мазето на кооперацията на ъгъла? Спокойно, едната баба има внук, който се занимава с борба с вредители и гризач! Баба support system, защото система за поддръжка изобщо не ми звучи добре.

Започваш да правиш торта, но установяваш, че нямаш достатъчно захар, а в кварталната бакалия не е заредена (да, имаше и такива времена)? Тичаш бързо до бабата съседка и молиш за чашка-две захар, после ще си оправяте сметките. На нечие внуче успехът по математика пада? Спокойно, през три-четири преки живее една баба, бивша учителка по математика, с няколко урока всичко ще оправи и даже ще даде полезни съвети на детето как да с справя със строгата математичка в клас. И така нататък и така нататък.

Това беше животът на жените, който аз познавах като дете, това беше нивото на сплотеност, екипна работа, отзивчивост. Това бяха връзки, изграждани с години, или нови и пресни познанства,

но помощта и човечността винаги са били над всичко останало.

Имаше и някоя и друга клюка, разбира се, за цвят, но нямаше унизителни разговори зад гърбовете, излишна злоба и грубост. Затова, растейки и сменяйки училища, държави, но най-вече среди и по-късно работни места, винаги съм била ужасена и почти втрещена от масовия trash talk, който е повсеместен и сякаш основна характеристика на модерната градска жена. Защо е нужно да оплюеш Марчето, това ще те направи ли по-хубава, или като се усъмниш в постиженията на Данчето, ще станеш ли по-умна? Един от малкото полезни съвети, които съм получавала от майка ми, както казах демонична иначе жена, е че

завистта е най-вредното чувство,

защото винаги ще има някоя по-хубава жена, по-можеща и по-умна, някоя с по-модерна рокля или по-дълга плитка. Но не това, което са или притежават другите ще определя аз коя и каква съм, а само и единствено моите качества, моите способности и моите дела и думи. Всъщност единствената жена, с която си струва да се състезаваме е вчерашното си „Аз“, освен ако не сме професионални спортистки, но това е друга тема.

Но да се върнем към темата за женската общност, която днес в контекста на модерността вече е извън кварталните сбирки, надхвърля мащаба на компанията за кафе на бабите и се пренася на по-големи, обширни и високи нива в обществото. Да сте чували скоро за женско сдружение, което бързо-бързо да не е било

анатемосано и то доста често от жени?

Ако е сдружение за правата на жените – то те са „луди феминистки“ (като тук тълкуването на термина феминизъм често е тотално сгрешено); ако е дамски бизнес клуб – то това са поредните „кифли“; ако е професионална организация – тия сега на какви се правят; ако е менторска програма – айде пак, поредните „връзкарки и протежета“. Цитирам реални коментари от жени, които иначе са пример за добри майки, успешни в кариерите си, с щастливи връзки и бракове. Което пък ме кара да се питам какво ни липсва, на всяка една от нас, като жени, за да намерим силите, ако не да подкрепяме, то поне да се опитваме да проявяваме разбиране и да не съсипваме вербално другите жени и техните начинания? Къде сме сгрешили в годините на еманципация и себеутвърждаване, че не успяваме да намерим сили за взаимопомощ, да изградим общество, да отстояваме правата си?

И в никакъв случай не говоря за фаворитизиране, само защото някой приспада към или се самоопределя с женски пол, не. Но ми се иска, ако не любов от пръв поглед, приятелство до гроб или безусловна подкрепа, то поне да има солидарност, взаимопомощ и разбирателство. Обществото на бабите, един вид, но осъвременено, в което освен за рецепти и плетки, се говори и за човешки отношения, споделят са страхове и притеснения, търсят се и се дават насоки, разменят се препоръки. Вместо съсипване с думи да има окуражаване; вместо говорене зад гърба – опит за разбиране и проявяване на емпатия; вместо съзнателно подливане на вода – съпричастност.

Иска ми се дъщеря ми да има повече късмет, да расте равна сред равни, да намира

опора в женските приятелства –

от училище до работната среда, да може да се възползва от съветите и насоките на тези, които са минали по пътя преди нея. Да получава подкрепа при нужда, по подразбиране, без да се налага да проси за нея. Girl power support system, което не означава подкрепа на всички на равна нога, можещи и не можещи по равно, а означава на незнаещите и не можещите да се помага, а можещите – да се насърчават да успяват и после да помагат на начинаещите. Обратното на порочния кръг от залагане на подводни камъни, спънки, говорене зад гърба и съзнателни саботажи.

И като за финал бих искала да перифразирам често цитираната фраза на Мадлин Олбрайт „Има едно специално място в ада за жени, които не подкрепят други жени.“ по следният начин: в ада има специален кръг отделен за тези жени, които

съзнателно са избрали да бъдат лоши или да бездействат

в моментите, в които са могли да направят нещо в помощ на други жени. Защото нещата не опират само до оказването на подкрепа, а са малко по-мащабни – затварянето на очите и ушите и неправенето на нищо често са също толкова пагубни.

И приемайки факта, че с всяка изминала година се приближавам все повече към кръга баба support system, а girl power-ът оставям за 20-годинишните, се надавам някой ден, подобно на моята баба Офелия, и аз да съм една от онези жени, към които винаги знаеш, че можеш да се обърнеш за съвет, да потърсиш за помощ и да си пиете кафето с удоволствие, обсъждайки смислени и положителни теми, без да се нализа в дебрите на женската злобна клюка.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара