„От 2 373 дни – компютърът ви не е актуализиран!“ Не, не е… и няма да бъде! Нека помни всичко до този момент! Последващото са подробности, които каканижат живота след Живота.
Как мразя този заучения гаф „Животът продължава!“ Едва го изписвам. Точно това е най-страшното: че нещо се движи, нещо бълбука – ти раждаш, някой убива.
Ти умираш, той живее…
Часовникът на сина ми продължаваше да трепти в секундите на живота, въпреки пръските кръв и счупеното стъкло! Той знаеше, че времето не трябваше да спира дотук! Разбрах го! Страхът и ужасът са в нас, а не времето. Подписах формуляра и взех часовника – с него и нашето време, нашата приказка.
Подписвах дни наред и други формуляри. Не питайте какви! Те са временни, те са част от живота, а ти оставаш… За да подпишеш и последния:
„Ето, в тази кутия е синът ви!“
Гушнах големия си син, положих го в колата и поех в безвремието. Малкият чакаше у дома. Така и не разбра, че след като ни го отнеха, Батко му завинаги (и до ден-днешен не мога да го повярвам) си остана вкъщи. Само попита: „Мамо, много червена ли беше колата, която го удари?“. Може би се опитваше да определи размера на страданието и болката… А те нямат определение, размер, обяснение, отговор…
Прибрах Алек у дома, прегърнах Ален и в лудостта на ужаса „хвърлих ръкавица“ на живота.
Антидепресанти са приятелите, кислородната маска – семейството, спасението – обичта, изповедалнята – белият лист.
Продължихме извън живота – по неговите стъпки, но извън релсите. С мълчание към страхливите и ръка за ръка със смелите. За вълшебника Алек създадохме приказната книга „В Полет“. С магьосника Ален се научихме да прескачаме локви.
Това „прескачане“ роди нова философия на живота ни,
плод на диагнозата Муковисцидоза
Въпросите, които те смазват след поставянето й, са безчетни, но отговорът е само един – борба, неизменна борба със себе си и времето. Пълна промяна (не като в напудрените предавания), радикална – на мисленето, на приоритетите, на поведението във всичко… „Не пускай климатика дори и на 35-градусова жега!“, „Източи водата, преди да се измиеш!“, „ Затвори ли капака на тоалетната, преди да пуснеш водата?“, „Изхвърли всички цветя от къщата!“, „ Не минавай в близост до фонтаните!“, „ Далече от локвите!“… Като дете обожавах да чувствам как калта от локвата, в която тържествено и много бавно се разхождам, се процежда между пръстите на краката ми и завъртах кръгове с крачета.
Правех най-вълшебните кюфтета от кал
(според баба ми). Аз – да, но синът ми – не. „Не можеш да си слагаш лед в сока!“, „Не можеш да плуваш в басейн както другите деца!“, „Не пий от тази вода, не е проверена!“…
Спирам дотук с „не“-тата, защото са неописуемо много, и се обръщам към „да“-тата, за да има спасение! Да – трябва желязна дисциплина и самоконтрол. Да – трябва да намерим заместител на опасното с по-малко опасно. Да – трябва да научим околните, че не винаги общовалидното е добро за всички. Ако за някого солта е отрова, то за нас е злато! Трябва на всеослушание да прекъснеш всезнайкото, който поучава детето ти, докато то си осолява ястието. Трябва да потвърдиш, че мазната свинска пържола е далеч по-полезна от обезмасленото сирене и да спасиш детската душа от тревоги. Да – със самочувствие трябва да сложиш медикаментите пред детето си на масата и да го окуражиш да ги приеме, докато
другите деца, за твой ужас, посягат да пипнат таблетките,
а майките им изпадат в паника дали няма опасност за техните деца… Да – трябва да отсееш контактите – който не е цивилизован, не трябва да е предмет на твоите педагогически търпения и умения.
Цялото ежедневие, празниците, ваканциите, учението, лагерите, мислите, мечтите се подчиняват на „не“-тата и „да“ – тата.
Моя приятелка бе изчислила колко таблетки поглъщаме на месец (нейната дъщеричка е със същата диагноза). Забравих цифрата, защото ме уплаши, но ще ви споделя броя на медикаментите – 9. Някои се приемат по два пъти на ден, а други по четири…
Детайлите са много на брой и всички те са важни, но
стойностното в живота е самият той
Лесно е да играеш с него и да го подлагаш на риск. Лесно и бързо се отнема живот. Изкуство е да го съхраниш, да го окрилиш да се развие и да му дадеш възможност да полети. В житейската картина всеки нанася своите нюанси, но рамката й е общо дело. Всеки има своите основания да бъде тъжен, може би зъл… Всеки има своите раздели, може би не така трагични, а може би и повече… Всеки миг се сблъскваме с разделите – това не е ли повод да търсим срещи точно сега?
Тук и сега, заедно с малкия ми син, смело прескачаме локвите на път за следващия преглед (целуваме от все сърце д-р Ренер и екип). Ален се бори с живота, за да може да го живее!
Ако не бяха ни отнели батко му, може би нямаше да сме така смели…
Сега живеем и за него.
Правим онова, което той би правил – прегръщаме живота от сърце. С храбрия омайник броим изгревите и техните нюанси. Рядко гледаме залезите – само през лятото на Черно море – ние сме повече по Изгрева!
Тук и сега, ако можем, помагаме. Утре е късно да обичаме. Животът има нужда от сърце – такова, каквото имаме с Алек и Ален. Осъзнато и изболяло, събираме красота, отброяваме цветовете на миговете и прегръщаме смелите си приятели с дълбока обич и признание!
Останалото е белият лист, който извиква мисълта и съзнанието. Животът е борба за оцеляване на красотата, та дори в няколко реда. Изгубим ли я – животът продължава по релсите…
Не се страхувай, по-страшно от това няма!
0 Коментара