Мачо-версията, която разказвам на приятели, ако ме питат дали съм вярващ, звучи горе долу така: опитвах се да стана, но коленете на едно момиче ме разсейваха по време на молитвите, та не ми се получи. Истината май е по-прозаична, но нека разкажа поред.
Беше есента на 1989 г. – зимата на 1990 г. Вълнуващи времена – и вътре в мен, и за света наоколо. Тъкмо се бях уволнил от казармата. Събития, митинги, бурни дискусии, очакване на нещо ново. Приятели, гаджета, купони, запознанства, срещи, лекции – живеех като на амфетамини.
Много близък приятел от казармата ми довери един ден, че е “повярвал”. Приел съм Христос, каза. Имаше много съзаклятнически тон, все едно бяхме горяни и щяхме да гърмим Тодор Живков (който впрочем падна от власт някъде седмица по-късно). Приятелят ми ходеше в една евангелска църква, после в друга, а в крайна сметка и самият той стана пастор, какъвто си е до днес. Тогава той ме увлече заедно с куп общи познати и приятели, някои от които се запознаха с него благодарение на мен. Заредиха се събирания, проповеди, дори посетих няколко от първите евангелски конференции у нас. Няма да отрека, беше страшно интересно, не на последно място, защото само допреди няколко месеца религията беше практически нелегално занятие. Канех групи у нас, където
баба ми се шашкаше от младите хора, изпаднали в екстаз –
но никога нищо не ми каза напряко, понеже беше въздържана жена и не се месеше в живота на другите. Четях Новия завет, дискутирахме го. Падаше здраво молене, говорене на езици. Аз се стараех с всички сили да почувствам нещо в себе си. Наистина се опитвах.
Обаче! На повечете сбирки идваше въпросната Албена – високо, чернокосо момиче, с греховно дълги крака, които умело подчертаваше с високи кожени ботуши и къси поли. Все някак се оказваше, че или стои, или коленичи срещу мен, и аз – навел молитвено глава – се взирах право в краката й. Погледът ми неизбежно полазваше по-нагоре в напразен опит да разгадае къде свършват бедрата й. Да не кажа повече, но имах молитвени епизоди, когато мисълта ми се стичаше надолу както разтопен восък от свещ – и не в резултат от някакво духовно озарение.
Разсейваше ме непрекъснато тази Албена. Даже
малко се срамувах, че съм толкова “недуховен”.
Така и не получих онова просветление, което ми казваха, че ще усетя при молитвена връзка с божественото. След няколко месеца – и много други интересни събития, които нямат връзка с конкретния текст – се отказах от опитите да повярвам. Някои от приятелите ми също се измориха и измъкнаха. Други пък напреднаха много с материала, станаха сериозно вярващи, макар и не непременно с църковната група, с която започнахме (която се излюспи и разрои мнокократно поради догматични разногласия).
Истината за моето неверие, предполагам, е малко по-прозаична от тази заредена с тестостерон лекомислена разсеяност, която ви описвам. Религиозната вяра (както и деноминационната принадлежност, макар и в по-малка степен), е едно от най-често наследяваните характеристики между поколенията. Според социално-психологически изследвания, които съм чел, ако родителите ти са религиозни, имаш около 90% шанс да си вярващ и ти. Както и обратното. В общество като българското, преживяло драматично раздрусване на ценностите преди четвърт век, пропорциите може да не са точно същите. Защото кой можеше или искаше да брои точно вярващите преди 1989 г.? Консенсусът сред изучаващите религията е ясен – вярата е консервативна по природа и като правило се предава по наследство. Включително и когато децата напук на родителите си стават набожни или атеисти.
Е, моито родители не бяха религиозни (на всичкото отгоре бяха теоретични физици, скептични интелектуално), така че явно от тях съм наследил безбожественото си отношение към света. Не съм изпитвал нуждата да си обяснявам вселената по някакъв друг начин освен емпирично. И съм попил недоверието към свръхествественото като начин на мислене. Затова опитът ми да намеря религиозна вяра вероятно е бил обречен от самото начало. Албена е само извинение, което подхвърлям като шега – майтап със самия себе си, не с хората, които ме заобикаляха тогава.
Не страдам от арогантността, че науката може да обясни абсолютно всичко, дори и като възпитаник на американската академична традиция, неизбежно облъчен с позитивизма на Карл Попър и компания. За някои
феномени просто не можем да измислим експерименти,
да съберем данни, да съставим уравнения. Засега.
Има много други полети на човешкия дух, които запълват палитрата на светогледа ни. Алберт Айнщайн не противоречи на Микеланджело, Толстой не е враг на Менделеев. Важното е да оставиш достатъчно място в главата си за тях, което става само ако гледаш малко по-леко на света и не се приемаш чак толкова насериозно. Това ми е философията, в едно изречение.
Убеден съм още, че придобиването или отказът от вяра не са рационални решения. Човек не подрежда в главата си две колонки с плюсове и минуси, не тегли калема отдолу и не действа според това накъде клонят везните на чисто математическата вероятност. Не познавам хора, които са пресмятали дали съществува Някой, Нещо, Дух, Бог, Създател, и са се ориентирали според заключенията си.
Вярата или я имаш, или я нямаш.
Конкретното божество идва после. Затова си казвам, че съм невярващ, атеист, а не “агностик”. Този термин според мен е страхливо-предпазлива позиция, която не ми е по вкуса. Аз съм каквото съм, а не каквото би трябвало да бъда.
Питали са ме често дали не съм повярвал, за да ми е “по-лесно”, след като останах инвалид преди две години и половина. Ами не, не съм. И се усмихвам наум – не в лицето им, защото обикновено имат добри намерения – на хора, които ми изръсят нещо от типа на “Всяко нещо се случва с определен смисъл”.
Обикновено на това отговарям, че
ние осмисляме нещата, които са ни се случили,
а не обратното. Защото никой не хвърля зарове от твое име. В това е кредото на истински неверник. Някак си не мога да си представя колко жесток би бил един Бог, който ни подхвърля (или допуска поради безсилие или невнимание) подобни изпитания. Сериозно, дори не ща да се замисля за такава възможност, щото ще се ядосам.
Не се смятам за по-умен, рационален, просветен или информиран от някого само защото човекът срещу мен вярва в свръхестествени сили, а аз – не. Това би било арогантна и нетърпяща възражения позиция, която също не ми е по вкуса. Познавам страхотни хора, чието мнение много уважавам по много въпроси, които са предани на религията си. Както и такива, които са атеисти, но държа на тях по други причини. И знам индивиди, които са пълни нещастници (в презрителния смисъл на думата), но са иначе същите богоневерци като мен. Не се чувствам по-близък с тях заради споделения атеизъм. Комбинациите са безбройни, принципът е същият – не може да извадиш едно човешко качество, дори и толкова фундаментално наглед като вярата, и да го плеснеш като баркод върху цялата личност. И да затвориш сетивата си за всичко останало, което съставлява всеки от нас.
Без никакви уговорки уважавам хората
и правото им да вярват или да не вярват.
Религиозната убеденост обаче води със себе си определена идеология, която се навръзва със съвсем конкретни, ежедневни действия – или често с политически, социални, морални императиви. Моята червена линия е пресечена, когато религиозната практика нагази в територии, където потиска човешко достоинство, пречи на съвместно съществуване, или влияе върху решения, засягащи всички нас. Спорил съм за това с гореспоменатия приятел – той смята, че религията и държавата не бива да са разграничават рязко. Аз – че трябва да има стена, непристъпна като коленете на Албена по време на молитва (не съм му казвал никога за нея). А сериозно – имам ясно правило, че вярата е лично право, което не бива да се превръща в масово задължение.
Освен това не смятам, че религията заслужава по-особен статут в йерархията на останалите човешки идеологии. Като доктрина, като система от вярвания, действия, догма, предписания, и като организация, църква, групова активност, дори (според някои) психоза – моите извинения, но не виждам нищо по-особено в религията. В този смисъл възразявам както срещу регистрацията на църквите и верските движения, или ограниченията върху тях (в съзвучие с американската Първа поправка на Конституцията), така и съм против даването им на особени данъчни привилегии, надхвърлящи тези на обичайните благотворителни организации (противно на практиката в САЩ).
Еволюционният биолог и виден атеист Ричард Доукинс беше сравнил религиите с
вирус в мозъка на човечеството.
Излишно агресивна позиция, ако ме питате. Една негова ученичка пусна през 2010 г. много смислено есе във в. “Гардиан”, че те са по-скоро бактерии (точното заглавие на текста е Why I no longer believe religion is a virus of the mind). Ако задържим тази медицинска аналогия, бактериите могат да бъдат и полезни – дори повечето от тях са полезни, защото живеят в симбиоза с нас. Така е и с религиите. Могат да помагат, а могат и да вредят – зависи най-вече от онези, които ги изповядват. Затова се опитвам да гледам първо хората, а после убежденията им (и нямам предвид интереса ми към женските колене).
А с Албена никога повече не се срещнах. Така и не събрах смелостта да я поканя да излезем тогава. Пожелавам й да е жива и здрава още дълги години, независимо в какво вярва – или не.
0 Коментара