Аз съм атеист. Обичайно закусвам с хрупкаво изпържени бебета, обядвам с девици-алангле, вечерно време пък гледам нещо по-тлъстичко да имам във фурната, по възможност мариновано бонфиле от политик или свещеник.

Неспъван от страх от Бога/боговете, съм склонен към агресия и разврат, върша неспир всякакви долни и мерзки деяния, тикан от дявола или демоните, които са ме обсебили. Живея в духовна пустота и отчаяние, огорчен от вътрешни терзания и смазан от нещастието да нямам опора от висша сила. Не стигат тези злощастия, а и ме очакват безкрайни мъки в отвъдното. Различните религиозни институции спорят как точно ще бъда наказан, но са единодушни, че безкрайната божия любов ще ме подмине и ще изпитам в безмерно количество справедливия и конкретно насочен поотделно към всеки грешник гняв на Създателя на вселената…

…или поне такива неща научавам за себе си и другите като мен, четейки лютите клетви и сърцераздирателни хули от проповедници и вярващи от всяка по-организирана световна религия.

Всъщност съм нормален човек като стотици милиони други, които не ходят на църква, не се молят, не се оправдават с божията воля за действията си и не се задоволяват с просто обяснение защо са тук, на тази разкъсана и

кървяща от ирационални суеверия и вярвания планета.

Световните религии враждуват постоянно помежду си, за съжаление далеч не само с думи, но има едно нещо, което ги обединява – ненавистта към атеистите. Защото те са опасните, не толкова вярващите, които наричат бога или боговете си с други имена, но реално виждат света по идентичен, опростен и в черно-бели краски начин. Опасни са с това, че показват с делата си, че няма нужда да вярваш в някой от хилядите богове, измислени от човека, за да си добродетелен, да водиш смислен живот, да отгледаш и образоваш децата си, да допринесеш поне малко за обществото и да си отидеш в мир със себе си и със света.

Нямам намерение да нападам религията или вярващите. Агресивният атеизъм, с който толкова ни плашат последните, е фикция – обикновеният атеист защитава позицията си във вербални спорове или чрез книги, но никога не се опитва да наложи мнението си чрез насилие. Някои от тоталитарните режими на XX век, които проляха кръвта на стотици милиони в чудовищните си социални експерименти, се прокламираха като атеистични, но те четяха Дарвин и

разбираха атеизма както Дяволът евангелието –

всъщност прокарваха чисто религиозен мироглед, но ориентиран към земното битие, където хората бяха сведени до винтчета от машината, движена от безгрешните и богоподобни партии, фюрери и диктатори от всякакъв мизантропен калибър.

Атеизмът не е огромна част от нещата, които сте чували, че е. Отрицанието не е градивно, поради което и името на този иначе толкова позитивен светоглед е неадекватно, но тук определено няма място да се разпростирам в тая посока. Затова ще засегна бегло какво е атеизмът, без дори да прибягвам до доказателствената му база, основана на последните няколко века наука и философия. Ако искате да видите истинското лице на атеизма и рационализма, обърнете се към издадените у нас прекрасни книги на автори като Ричард Докинс, Карл Сейгън, Сам Харис, Даниъл Денет, Майкъл Шърмър, Лорънс Краус, Джаред Даймънд, Мат Ридли, Стивън Хокинг и много други, които са качествени „умоповдигачи“, както ги нарича Докинс.

Атеизмът е хуманизъм.

На първо място: Не прави на другите това, което не искаш да правят на теб, не е идея на Иисус Христос, както и изобщо моралните норми далеч предхождат всяка от съществуващите световни религии и техните уж низпослани постулати. Няма нужда от Бог, за да знаеш, че убийството, изнасилването, кражбата и прочие са постъпки, които са осъдими и заслужават тежко наказание. Атеистът вижда хората като равни едно на друго същества, независимо от пол, раса, вероизповедание и убеждения – защото произходът ни е доказано еднакъв. Дори една стъпка напред – еволюционната теория свързва всяко живо същество на планетата в смайващата мрежа на общите прадеди. Човекът не е върхът на еволюцията, както лъжливо се проповядва – той е едно звено, което е успяло да се освободи от оковите на инстинктите и случайността. И може както да се самоунищожи, така и да стигне звездите.

Атеизмът е любопитство.

Преди няма и век човечеството не е подозирало колко абсурдно голяма е вселената и какви чудати неща се случват на субатомно ниво. Днес вече знаем, че сме жители на малка планета, въртяща се около обикновено слънце в страничен ръкав на средностатистическа галактика сред безброй други. В рамките на десетилетия стигнахме от първите нескопосани самолети до това апарат, направен от човешка ръка („Вояджър 1“), да напусне пределите на Слънчевата система. Откриваме едно след друго изключителни неща за строежа на телата си, разкриваме и изначалните космически загадки – всичко това също в рамките на броени години, прашинки от вечността. Грешки се допускат, но и се поправят. Знанието се трупа, а ако ми позволите да перифразирам Нютон, ние стъпваме върху раменете на гиганти, за да градим бъдещето.

Атеизмът е скептицизъм.

Няма догма, която не може да бъде оспорена, няма институция, която да не подлежи на критика, няма човек, който да е безгрешен. Атеизмът не въздига кумири, не обожествява хора, не изпуска из поглед, че да се греши е човешко. Самият начин на мислене, който води до атеизма, предполага да се поставят под съмнение и купищата модни шарлатании, в които милиони безкритично вярват – езотерични школи, конспиративни теории, астрология, хомеопатия, квантови шашмотевини и прочие. Но това не е сляпо отричане – ако която и да е от тези и хилядите други, основаващи се на субективизъм, теории докаже основателността си, тя ще бъде приета и вградена в пирамидата на човешкото знание. Почти всички обаче са просто капани за лековерници, които служат за правене на пари, нежели за нещо смислено и полезно за човечеството.

Атеизмът е знание.

Да се откажеш от лесните обяснения и измъкванията при всяко противоречие с намесата на свръхестественото изисква четене и мисловна дисциплина, налага поемане по трънливи пътища, навлизане в области, които поставят на изпитание всичко, което е приемано за даденост. Но когато се пристъпи прагът, грейват вдъхновяващите области на астрономията, невронауката, биологията и прочие дисциплини, които за едва няколко века промениха представата ни за света, за миналото и бъдещето, за причина и следствие. Те са в развитие, не са непогрешими свещени писания, чиито противоречия трябва да бъдат прикривани и обяснявани с томове и томове празни приказки и витиевати главоблъсканици. Човек трябва смирено да признае невежеството си за безброй неща – но не и да подчинява мисленето си на фикционални императиви.

Атеизмът е вдъхновение и любов.

Огледайте се. Да сте чули атеисти да се самовзривяват на пазари или да атакуват клиники за аборти? Да сте чули да протестират срещу правата на хората да се обичат и сключват брак? Или да ограничават жените за нещо? Да воюват в името на някакви свещени идеали и за богоугодни каузи? Да тръбят обяснения за природни бедствия в някакво измислено наказание свише за това и онова? Атеизмът е просвободата, проморала, про- всичко, което прави живота на тази планета по-смислен и приятен, което помага на страдащите, защитава онеправданите и прави бъдещето малко по-добро от настоящето.

Атеизмът е нещо нормално.

Всяко бебе е атеист – и после бива вкарвано, уж за негово добро, в лоното на някое вероизповедание. Замислете се – ако някой от боговете беше истински, защо трябва да приучаваме чистите детски умове как да го наричат, как да му се молят и как да му се кланят? Това са рамки, а в някои религии са си направо окови – затова каквото и да е религиозно възпитание трябва да бъде държано далеч от децата, от детските градини, от училищата. Когато едно дете е пораснало, то само нека си реши дали ще бъде вярващ, или не. Но религиозните лидери знаят, че в неукрепналите умове е най-лесно да се проникне и затова фанатично се борят да имат достъп до тях. С всички кошмарни последици като масовата педофилия в католическата църква например или промиването на мозъци в мюсюлманските общества.

Да се обявиш публично за атеист обикновено е опасно за имиджа, понякога и за живота – само можем да гадаем колко хора са имали такива убеждения през хилядолетията, но не са ги изразявали на глас. Други не са чувствали принадлежност към коя да е вяра – например Алберт Айнщайн е пантеист, със сигурност не вярва в един Бог над нас, колкото и тенденциозно да се използват негови метафорични цитати. Но все пак смели и достойни хора има – например (изброявам произволно) Чарли Чаплин, Марк Твен, Дъглас Адамс, Айзък Азимов, Албер Камю, Антон Чехов, Артър Кларк, Умберто Еко, Греъм Грийн, Уди Алън, Бил Гейтс, Станислав Лем, Джек Лондон, Пабло Неруда, Тери Пратчет, Филип Рот, Кърт Вонегът, Брус Лий, Карл Сейгън, Джаред Даймънд, Стивън Хокинг, Ван Гог, Пикасо, Клод Моне, Матис…

Те не се хранят с бебета и не извършват човешки жертвоприношения на Сатаната, нали?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара