Едва-що родила, бледа и измъчена опитвам без възражения да правя това, което ми заръчва младата сестра, сиреч “да не използвам за щяло и нещяло звънеца, прикрепен със съмнителен на цвят лейкопласт до леглото ми; да не искам превързочни материали, защото с такива не разполагат на етажа; никакви гащи; никакви глупави въпроси и опити да ставам от леглото”.
За протеже на тогавашния шеф на “Майчин дом” вниманието, което получавам, се
свива до етикета “стара първескиня”,
който ми лепват, веднъж разбрали, че съм започнала двадесет и деветата си година и който ме кара да се чувствам като крава.
В този ден, прекрачил средата на май, времето е толкова студено, че парното във високата сграда работи. Изтощеното ми тяло не усеща топлината и здраво трепери под завивката. Това не ме спира да погълна половин метър шоколад и да притъпя глада си. След всички калории потъвам в мека сънливост. Вяло гледам парчето небе, окрайчено от рамката на прозореца, и пробвам да се откъсна от плача, който се носи от съседната стая.
По някое време не издържам. Надигам се от кревата колкото да установя, че докато на първото бебе в редицата от кошчета отнякъде му иде незнайна сила да реве, то на последното му липсва одеяло, а вързопът от пелени, прегърнал го свойски, почти подскача.
Необяснимо как с ловджийски или с новопоявил се майчински усет веднага разбирам, че
точно моето се гърчи в момента.
Натискам звънеца и не го пускам, докато не виждам кривата физиономия на сестрата. С противоречиви чувства и без нападки започвам да й обяснявам, сочейки към стаята с децата, от които ни дели само полустъклена преграда. Хуква тя, грабва бебето ми, хвърля през рамо едно кресливо
”как не си видяла, че е посиняло”
и бързешком изчезва от погледа ми. Останалите й груби думи, които потъват в зяпналата ми от учудване уста, тук направо пропускам.
Другото бебе не спира да плаче, а на мен всичко ми се завърта. Полека стъпвам на пода. Слагам гащи и без да обръщам внимание на болката между краката си, бавно тръгвам по коридора, като се старая да не изпускам от ръце изпразнения си корем, който като плик с вода неконтолируемо се люшка.
Пресрещната съм от успокоителните приказки на сестрата, че всичко е наред, че бебето е в кувьоз и го топлят с грейки.
Не губя време да питам защо е там, като се е родило навреме и са ме уверили, че всичко му е наред, защо единствено то нямаше одеяло и тъй нататък, само бързам да го зърна. Довличам се до нея стая и като виждам малкото си момче в онова ми ти нещо, инстинктивно посягам да го погаля. Провирам ръка, но за моя изненада, тя цялата се намокря. Невярваща на очите си, всякак обезумяла от страх, се връщам на коридора и, използвайки не дотам добри думи, започвам да викам. И се залавят със смяната на течащата грейка, пелените и още, а аз не мърдам, докато не се убеждавам, че този път са направили всичко както трябва. Чак тогава заситнявам крачки до телефонния автомат, пускам жетона и съобщавам на празненството вкъщи какви ги вършат тук.
Тъкмо лягам и другото бебе проплаква. Отново хващам звънеца. Поомекналата сестра идва и надълго и нашироко ми обяснява, че
бебето е изоставено от млада родилка,
която не знае какво да го прави, че е здраво, но трети месец никой не го прибира, че все плачело, а те правели каквото могат.
Един час по-късно, забравила за всичките си болки и кахъри, се промъквам като крадец в съседната стая. Вземам в ръце изоставената душа, притискам глава в нея и нежно я залюлявам. Докато се опитвам да я утеша, се взирам в разплаканите й очи и изживявам лице в лице красотата на момента, който тихо и по своему ни сближава. Тя млъква, докато й гукам. Притиска глава в гръдта ми, а аз
усетила за първи път щастието да съм майка,
без да се замислям, започвам да я кърмя. В тия минути на необикновена деликатност, когато мечтателната искра на живота пробва да намери някакво смело оправдание в главата ми, заради инстинкт по-силен от мене, сестрата ме хваща. Изслушвам цяла лекция за какви ли не страшни болести по родилките и децата, които слава Богу, не ни сполетяват и лягам.
През следващите дни между обстойните лекарски прегледи и на двама ни, дълбоко разчувствана от многото обстоятелства, за миг не се отказвам да наглеждам и кърмя другото бебе.
После болницата остана зад гърба ми, а споменът за случилото се, избледня.
Но и досега, когато разказвам как се е появил на бял свят синът ми, не спирам да се питам каква ли е съдбата на жадното за живот, но изоставено бебе, по което изплаках не малко сълзи тогава. То едва ли помни тези няколко дни, когато с особена радост се опитвах да го нахраня и с малко любов, но аз никога няма да ги забравя.
0 Коментара