Влюбваме се в тези, с които сме обречени на духовен ръст и придобиване на вътрешни сили, и онези качества, които са ни нужни за постигане на съвършенство.

Душата сама намира тези хора въпреки здравия разум.

Животът винаги ще продължава да върши своето дело…

Това е основа за развитие, но в същото време и илюзия.

Ние се влюбваме в самите себе си, такива каквито ще станем в бъдеще…

Хората, които харесваме, отразяват същите качества, за които жадува нашата душа…

Всичките недостатъци на човека, в когото се влюбваме, се стопяват по времето, когато се случва процеса на трансформация.

Вътрешната трансформация се случва болезнено, а ние придобиваме онези качества, които сме обикнали в другия човек за себе си…

Всичко това е свързано с преживяването на много вътрешни промени, които трансформират разбирането ни за света, отношенията ни с другите, с нас самите…

Това става особено видимо след раздялата, когато се озоваваме в нов свят, когато можем да се обърнем назад без емоции и обективно да погледнем на събитията в живота си…

Илюзията се е разсеяла и е останала само обективната реалност.

Затова не е нужно да обвиняваме никого за своите неоправдани очаквания.

За някого другиго, ние самите сме станали повод за промяна…

И напира въпросът: „Кога цялото това влюбване ще свърши?“

За всеки от нас има човек, близък по дух, този, който ще се превърне в постоянна част от неговия свят.

Но нашият вътрешен свят по това време трябва да е пълен, за да не се налага повече да търсим липсващите частици, а да започнем да създаваме новото заедно.

Източник: Webstage

Facebook Twitter Google+

0 Коментара