През този априлски ден, докато стоя на дълга опашка пред единствения по-голям магазин в квартала, очите ми шарят по налепените подобно на некролози съобщения с препоръки от здравните власти. Днес, ако искам да напазарувам, ще трябва търпеливо да изчакам реда си.

Не съм ядосана. Само си отварям очите за всеки, решил да ме приближи, което заради сутрешното изказване на генерала ме кара бързо да се отмествам встрани.  

Слънцето и без да чака подухването на вятъра, се опитва да пробие зад сивите облаци. Жената пред мен с гладки лъскави коси, облечена твърде изискано за този час от деня, държи дълъг списък в ръка. Моят е в главата ми. Обичайните звуци на центъра, заедно с шума на трамваите, нелепо разминаващи се по съседната тясна улица, и глъчката от близкото училище, са

изчезнали в тишината.

Изправям рамена и наум си повтарям, че съм господарка на себе си и няма да се поддам на всеобщата тревога, която като по някакво чудо обезлюди улиците и преобрази житейските правила. Придърпвам шала върху маската на устата си и посвоему обръщам гръб на страха, който шушукайки ми какви ли не полуистини, от дни се мъчи да ме изтощи и парализира.
Цъкане от нечия уста, крачки напред и опашката бавно върви към входа на магазина. Ще преминем, мисля си сгушена в кварталната дреха, докато някой отзад проговаря за войната, ще се справим сдържано като нормални хора и с това, няма как иначе да бъде.

Хвърлям през рамо поглед върху бялата коса

на господина със свъсени вежди, оприличил обстоятелствата с военно време, когато първите дъждовни капки започват свободно да падат върху косата и незакритата част от лицето ми.

Това ми напомня за друга моя преживелица, твърде

близка до ръба на отчаянието

и ръката ми инстинктивно стиска пазарската чанта. Де да можеше вече ръсещият се дъжд да спре тези ми мисли. Притварям оперирани, скрити от месеци зад тъмни очила очи, и бавно се връщам към онази зимна вечер на 1990 година с едри снежни парцали, всякак попиващи в палтото на гърба ми, от отдавна изсъхнали лисичи кожи, омърлушвайки краищата им с изгубени по пътя си студени капки.

И макар в бързината да бях забравила шапката си и снегът да полепваше по къдриците ми, които уморено се отпускаха върху старото мамино палто, ръцете ми се криеха в детски ръкавици с избродирани весели лица и рошави от стърчащите цветни конци глави. Някой ми ги бе хвърлил от преминаващ по улицата камион с помощи, дошли Бог знае откъде. Крачех в квартала, облечена в дънков гащеризон за бременни жени, подарен ми от известна наша волейболистка, два пъти по-висока от мен,

с едничкото желание да купя хляб.

Престанала да мисля за себе си, обхождах една подир друга тъмните улици, защото не успявах да преглътна безсилието и болката в очите на възрастния ми свекър, появил се след дълги часове на прага ни с празна, старомодна мрежеста чанта в ръце, изморен и някак разколебан под жълтеникавата светлина на прашната стълбищна крушка. С една по-друга страна от разума ми, която и до днес не ме оставя, си рекох, че аз трябва да ида и да потърся хляб.

Все някъде щях един за всички у дома да купя.

В тия трудни времена носех под сърцето си първо дете, а това напук на безумието, което от месеци се вихреше в държавата, ме правеше само по-овладяна и издръжлива.

Днес, крачка напред и съм почти до входа на магазина. Оправям ръкавиците, маската и шала, като си въобразявам, че съм някак

защитена от призрачния вирус.

Скрита зад тъмните очила гледам лицата на хората, търся, но не намирам по тях издайнически следи от раздразнение, безволие или задоволство, докато напускат магазина с препълнени от продукти торби.

А през оная далечна вечер на 1990 година, когато след поредния празен магазин, влязох измръзнала в последния около нас с желанието да изчакам поне опашката вътре, свела от неудобство поглед между шарените си ръкавици, се надявах само да не свърши хлябът. Продавачката видя мократа коса и наедрялото ми тяло, което едва скривах между отворените краища на прогизналото палто, и на висок глас отсече:

– Ей, ти, бременната, колко хляба искаш?

– Само един – със зачервени страни рекох, свличайки се в дъното на срама.

– Мини отпред – бързо нареди жената зад щанда.

Тогава гласът на младия мъж направо се извиси над сгъстената, нереална тишина на квартална пекарна:

– От снощи ли е бременна, че ще я пускате отпред!
Без да мисля, със сила, която не знам откъде точно ми дойде, с треперещи от обида ръце, разтворих широко палтото си, късайки горното му копче и показах на всички немалкото си тяло, като инатливо се

мъчех да контролирам сълзите,

които твърде лесно се търкаляха по страните ми.
Не помня как взех хляба, как излязох навън, притискайки го до корема си, все едно побрал цялата надежда на света, но помня как стигайки до светофара на Петте кьошета, нечия ръка ме спря с думите:

– Госпожо, забравихте си портмонето и ръкавиците. Много съжалявам за казаното, ама дълго чакахме за хляба. Простете ми, но и аз имам деца вкъщи.

Като в мъчителен сън, невярващо гледах в подскачащата адамова ябълка на непознатия, появил се от тъмното с вещите ми в ръце и едва успях да кимна, макар и

разгадала унилото му изражение.

Сега, отново мокра заради лошото време, най-сетне стигнала до вратата на магазина, си мисля, че колкото и да са големи очите на страха, не би могло да стане по-зле оттогава, тъй като служителката любезно ми предлага дезинфектант за ръце и ми пожелава приятно пазаруване.

Та затова си казвам, че ако съм добра и благоразумна, за каквото и да разсъждава Господ, докато му показвам оголените си чак до дъно мисли, поне няма да ме лиши от надеждата, че и това скоро ще премине, че ще имам още

щастливо време, което разсъдливо да използвам.

Ето защо, и без да съм гуру, дълбоко в сърцето си вярвам, че ако в тази неочаквана ситуация сме по-отговорни в действията си, ако пускаме радостите, преливащи в сърцата ни, и не крадем от слънцето на другите, ако се учим от миналото и вярваме в бъдещето, ще се опазим без страх и от настоящето.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара