Струва ми се, че това съвсем не е лесна задача. Ще трябва да вложа много такт, търпение, съобразителиост и незабележима хитрост в отношенията си към моята четиригодишна дъщеря, за да извоювам желания родителски авторитет.
Но нека чуете сега малкия разговор, който водехме двете:
- Мамо, дай ми ножицата до си изрежа картинки!
- Не може, малки деца не си играят с ножица.
- Не съм малка, мога да си изрежа и ноктите на ръцете.
- Ами ако се порежеш и разплачеш?
- Няма да се порежа, няма да се разплача.
- И все пак се страхувам да ти дам ножицата.
- Моля ти се, мамо, дай ми я!
- Не може!
- Моля ти се, моля ти се… и т.н.
Как да се справя?
Опитвам се да отклоня вниманието й. Но забелязали ли сте колко много упоритост може да събере едно малко същество, високо едва три-четири педи? Да продължавам ли да отказвам? Или да я оставя сама с това упорито желание? Тогава ще потекат реки от сълзи, ще има мръщене, сърдене, лице на мъченик. Опитвам се отново да обясня на Милена, че такава игра не е за нея. Давам й ножицата, но с условие, че няма да се разплаче, ако се пореже.
– Ще видиш, няма да се порежа – ми отговаря тя с решителен тон.
Давам й ножицата. Заставам тайиичко зад нея. Главичката се навежда, вниманието е съсредоточено. Ножицата върви върху кривата линия, извива и изведнаж „беда“, на третия пръст едно малко убождане, показала се е една капчица кръв. Главичката се вдига, сълзите са готови да рукнат, но Милена изведнъж се сепва.
На четири години изглежда човек има вече достойнство.
Как да постъпя?
Да й се скарам, да започна с
безконечните упреци „Видя ли. нали ти казах“ и т. н.
Постъпих така, както разказваше неотдавна една млада майка – да не правя никакви коментари.
– Да вземем бинт и йод, да превържем раната – викнах привидно разтревожена. Милена следеше мълчаливо със страх и любопитство всяко мое движение. Превързах с голяио старание пръстчето. Впечатлението изглежда беше по-силно от всяко друго наказание и авторитетът ми – запазен.
Дълго време дъщеря ми показваше бинтованото пръстче, пострадало, защото не е послушало майка си…
Неща от този род ще се наброят много:
стъклената чаша, която не трябва да се пипа,
кибритът, който може да изгори пръстчетата, столът, който отказва да бъде кон. Ако оставите тези малки неща „да действат“ (разбира се под ваше наблюдение), те понякога са добри помощници за авторитета на родителите пред най-малките. Разбира се, това не винаги е възможно. Когато моята малка дъщеря реши да разглоби будилника или да скъса някои листа от телефонния указател, аз се противопоставям твърдо. Защото понякога е нужно послушание, зароди самото послушание.
0 Коментара