Още докато пътувахме от Варна към София, бях наясно, че ми предстоят две странни седмици – просто несравними.
Коронавирусът дойде и за броени дни преобърна реда, в който кротко съществуваше нашето семейство. Помня, че беше четвъртък, когато все още обсъждахме как възрастните ни родители ще гостуват на дъщеря ни – студентка на Острова, в края на март. В петък обявиха извънредно положение и стоматологичната ни клиника спря работа “до второ нареждане”. В неделя купихме билет на Нана към родината. Във вторник пътувахме към София с идеята да си я приберем във Варна.
Около Севлиево след консултации по телефона вече бяхме наясно, че ни предстоят 14 дни карантина. Тя щеше да е задължителна за Йоанна, но по логика, и за нас – контактните. Около Български извор вече бяхме сигурни, че селската ни къща ще е по-добър вариант за прекарване на карантина, отколкото апартаментът във Варна. Там – заложник на компютъра с игри, задължително дистанционно обучение и безотказен интернет, оставихме 18-годишния ни син Калоян.
Затова в декларацията, която дъщеря ни подписа след кацането си, тя чинно посочи като бъдещо местообитание: Село Катранджии.
Къщата с близо 3 дка двор купихме преди малко повече от година. За времето досега бяхме прекарали там няколко щастливи “широки уикенда”, откраднати от работното всекидневие, едноседмична лятна ваканция миналия август и още седмица около Нова година. Всеки път на тръгване се заричах, че “следващия път ще дойда за по-дълго”.
Е, “дългото” дойде само.
С Росен бяхме тръгнали на път с багаж като за ден-два отсъствие. Слава Богу, че из гардеробите на село открих удобни дрехи, няколко чифта чорапи и бельо, гумени ботуши и стари маратонки. Заредихме хладилника с храна, бира и вино и се подготвихме за правилно прекарване на отреденото ни време заедно. “Колко съм щастлива, че ще сме си тримцата”, казваше често дъщеря ни. Това – в първите дни. Даже си попявахме заедно любими песни от анимационни филми. “Звучиш като Флорънс Фостър Дженкинс”, отсече детето в края на двете седмици – явно й дойде нагорно тъй дългото принудително съжителство с родители.
Поуката, която си взех: не прави планове с карантина на шията!
Първоначалният ни ентусиазъм да вървим по 10 км всеки ден спихна след предупреждението, че ще идва полиция да ни проверява дали сме у дома. Само веднъж отидохме до близкото село Туркинча, но то е на 4 км, никой не ни видя и не се брои.
Още първия ден Росен се захвана с варосване на дръвчета, аз – с плевене на малинака и пренасяне на компост от едно място на друго. Йоанна раздели времето си между компютъра и готварската печка. Градските ни тела рухнаха под напора на толкова ентусиазъм и вечерта заспахме по средата на ”Властелина…”
В аптечката намерих аспирин.
Втория и третия ден – работа. Времето предразполагаше – топло, слънчево, с кратковременно заоблачаване. Извадих да напека чергите, подарени от приятели или наследени в къщата. Мястото си искаше мотиката, а ние се писахме селяни. Трябваше да го заслужим.
Нямахме контакт със съселяните – един понеделник видяхме баба Стефка и баба Бона на пейка в центъра, и толкоз. До края на престоя ни почти с никого не общувахме. През дувара – със съседката Генка. Пазехме дистанция. Местните приятели минаваха на карантинно разстояние. Ветеринарят Момчил и Старшата се съгласиха на скромен банкет – сложих им маса под асмата на два метра от нашата. Те си донесоха и пиенето, и мезето. Но поне си казахме “наздраве”.
После намерих парчета плат, игла и конци. Уших маски, за да ида да купя още бира. Пред магазина – опашка от неколцина местни – българи и роми, работещи на оборите. Един от тях с маска “hand made” като моята, но някакси различна.
“Това е жоб от анцунк, ама изпран и с ластик”,
каза авторът на проекта.
До шестия ден нямахме среща с униформен.
Установихме мускули на неподозирани места. Болеше ме всичко – ръце, лакти, задник. Слава Богу, че застудя. Първо се изви вятър и ни изгони от двора. Привечер започна да вали дъжд, а на следващия ден обърна на сняг. Използвахме го за алиби, за да изтръшкаме над 10 000 МВ допълнителен интернет в гледане на филми пред бумтящата печка. А и нямаме телевизор там, та усещането за изолация се притъпяваше само от “Хоризонт” и Фейсбук.
На седмия ден мъжки глас съобщи на Йоанна, че е полицай от РПУ-Аксаково, и пътува към Кантарджиево, за да я провери дали спазва карантината. Обяснението й, че тя не е в Ген. Кантарджиево, Варненско, а в Катранджии, Дряновска община, било посрещнато – по думите й, с кратко мълчание.
Два дни по-късно бяхме проверени правилно. Нана излезе на портата, потвърди, че е под карантина, и възпитано пожела лека работа на момчетата от РПУ-Дряново. Тя се върна към компютъра и изтичащите му мегабайти. Ние – със затоплянето, към упражненията си по селски бит.
А от упражнения имахме нужда. И двамата сме твърде градски чеда, селският уклон дойде с годините. “Ако някой ми бе казал само преди пет години, че половин ден ще прекарам с резачка в ръка – нямаше да му повярвам”, твърдеше Росен, докато по интуиция скъсяваше короните на сливи и ябълки наполовина. Аз овършах лозето с ножицата – ако даде тая година по чепка-две на ред, ще я пишем плодородна.
Градината ми оцеля при първия мартенски студ. Цветът по плодните дръвчета остана свеж. Нарцисите навириха личицата си, зюмбюлите отръскаха снега и заухаха с двойна сила. Точно в края на двуседмичната ни изолация обаче дойде нов сняг. В деня, когато си събрахме багажа, изключихме тока и спряхме водата, земята пак осъмна в бяло.
И така.
Втори ден съм у дома във Варна. Имам телевизия, wi-fi и целия интернет на разположение. Но ако някой ми даде идея как да мина през КПП-тата по пътя до Дряновско, мисля, че градината ми се нуждае от наглеждане.
0 Коментара