Сякаш бе вчера. Минали са само три години, откакто все си намирах повод гръмко да заявя, че обичам живота си и не искам да живея никъде освен в България. Нямах и намерения да се задомявам за чужденец, както се случи със сестра ми. Още като ученичка тя вече беше направила своя избор – един ден да замине в чужбина да учи и да гради бъдещето си. И го направи – завърши престижен френски университет и се омъжи за местен. Има хубава къща в прованса и живее в етиката на капитализма. На мен това ми бе чуждо. Не защото другостта ме плашеше, а защото не ме привличаше. Марсилезата не бе моята мантра. Чувствах се дълбоко вкоренена в чернозема на България и привлечена от колорита на балканските субекти, бях силно влюбена в топлотата и непосредствеността на нацията ни, макар понякога да граничеше с байганьовщина.
Обичах живота си. Имах добро образование, квартира в София, обещаваща кариера, работа, която обожавах, задоволителна заплата, много приятели, интензивен социален живот. Всичко, което по моите критерии, се нарича щастие. Защо ми е да го променям?!
Като в антична трагедия обаче
олимпийските богове решават да накажат протагониста за неговата самонадеяност
и му изпращат изпитание. В личен контекст преломната точка в историята дойде от отзвука на световната финансова криза в България. Тя даде нова посока в кариерата ми, а с това и в живота ми, като ми предложи възможност да замина за Оман на висока позиция и двойна заплата, и ме срещна с настоящия ми съпруг.
Той е шотландец, горд с потеклото си, грижовен, много любвеобилен, целеустремен и възпитан в духа на протестантската етика, според която работата, трудът и пак работата ти осигуряват билет за Рая. Не беше балкански субект, но беше моята кръвна група – всеотдайно обичаше, с плам се бореше срещу Кривдата и страстно работеше. От България си взе любовта към малките неща в живота и свободното време.
Перспективите на новата позиция и все още неясното ми бъдеще с шотландеца ме накараха да поема пътя към Близкия изток. Исках да натрупам международен опит и да се каля в духа на емигрантството, което неминуемо ме зовеше, ако се оженя за островитянина. Все още си мисля, че думата “емигрант” не се отнася за мен. Звучи ми сякаш съм отказала да се боря с предизвикателствата на българската действителност и съм предала себе си за нещо чуждо, за по-лесен живот. Получих го, но искам да си го върна обратно.
Заминах за Оман, а шотландецът остана в България, докато изтече договорът му.
Попаднах в чужд свят, имах всички удобства, но не се чувствах комфортно.
Земята бе чужда, нямаше зеленина и позната архитектура, липсваха следи от корените ми. Хората и разговорите бяха чужди, ежедневието имаше друг ритъм. Лицата, облеклото и стремежите бяха далечни. Около мен цареше пустота. Нямаше арабски разкош, нямаше модерни сгради, улиците бяха почти безлюдни, защото всичко се случваше на закрито – зад дуварите или в автомобилите. Градски транспорт и пешеходци нямаше – само хилядите черноработници от Пакистан или Бангладеш щъкаха по строежите. Индустриализацията се случваше, но с разбъркана логика. Хора заместваха машини, индийците сякаш бяха колонизирали оманците. Местните заемаха само най-високите постове и ключовите позиции във фирмите, като бяха оставили чужденците да вършат работата. Цареше спокойна среда за живот – религиозна търпимост и свобода на действие, разбира се, ограничени в рамките на мюсюлманската религиозна етика.
Експатите* (към които се числях и аз) изкарваха пари и се чувстваха огромни късметлии, защото за първи път в живота си живееха богато, бяха първенците в обществото и им слугуваха.
Наричаха ги Sir и Ma’am като в стар британски филм за колониализма. Дори кафето в офиса не можеш да си направиш сам – момче от Бангладеш ти го поднася на бюрото.
Заплатите на експатите в региона са без данъци, жилището, служебната кола и телефонът са допълнително покрити. В нефтената индустрия заплатите стигат безумните 8000 евро, а фирмата
плаща образованието на децата в престижно училище, прислужницата и градинаря.
След 15 месеца в Оман се преместих да живея в Бахрейн, където шотландецът ми си намери работа. Оженихме се. Имах нови надежди и идея, че мога да живея по-смислено и европейско. Бахрейн се оказа малко по-жив, с по-модерно сити и повече забавления. Но и с повече екшън – местното шиитско население периодично протестира срещу правителството, като си разменя с полицията по някой и друг коктейл „Молотов”. Действителността и всекидневието ми обаче си останаха почти същите. Отново живея и се съобразявам с мюсюлманската етика, отново всичко ми е чуждо. По улиците срещам само черноработници и детегледачки от Третия свят, в колите – местните бахрейнци и по-рядко експати, а жаркото слънце продължава да изгаря изкуствено посадените палми. Мързелът и тук е национален спорт, индустрията върви напред заради европейците и хилядите клетници, дошли да изкарват прехраната на цялата рода в Пакистан.
Голяма част от експатите тук харесват живота си. Като че само аз се мятам на сухо в протест срещу света на псевдо- „съровете и „медъмите”. Не искам да ми е лесно и да имам прислужница от Шри Ланка, с лош вид и още по-лош английски, на която да плащам 4 евро на час, докато отвън индиец мие колата ми. Отказвам и да се примиря с факта, че
висша ценност в тези държави е да пиеш по малко или много всеки ден
просто защото алкохол се продава и сервира само на строго определени места. Не искам и да виждам как местните третират черната работна ръка и изхвърлят остатъците си от McDonald’s през прозореца на иначе лъскавите автомобили. Протестирам срещу кино, в което половината филми са с орязани секс сцени. Липсва ми да ям в ресторанти, в които сервитьорите са като мен, и показват уважението си, без да сервилничат. Искам да виждам свободни хора, в които мога да се огледам като в огледало и които забързано отиват на работа пеша или с автобус. Липсва ми да пресичам кръстовища със светофар и хората да не ме зяпат. Искам да виждам зеленина и синьо небе, дъжд и сняг, а не прегорели от жегата палми и пепел, примесени с миризма на петрол. Липсват ми хората с общи европейски ценности и невидими между културни връзки. Искам да съм свободна. А който посмее да каже, че ние, българите, не сме европейци, ще го заплюя. Защото народът ни има една лоша черта, остатък от османското робство и социализма – свикнал е да мами и плюе държавността, защото му е чужда и натрапена.
Но дали тези, които често философстват на маса, псуват правителството за безпаричието и безперспективността си в България, понякога се сещат да благодарят на същата тази държава, че пътуват свободно в Европа и са част от глобалното европейско семейство?
Дали се чувстват щастливи, когато отвиват на излет в пролетна Витоша,
или се събират с роднини и приятели на Великден?
Моето не е лицемерие или откровение на човек без проблеми, а осъзната житейска позиция. Човек е човек, защото има право на избор! Аз и моят шотландец сме направили своя. Скоро ще спукаме сапунения мехур на приказката от 1001 нощ и ще се завърнем там, където принадлежим – в лоното на европейските ценности и реалните предизвикателства, там, където успехът значи, че наистина си успял.
Ще завърша с нещо, което ми се случи преди две седмици и затвърди цивилизационния ми избор. В самолета, с който пътувах от Доха за Бахрейн, се качиха двама араби с два живи сокола, кацнали на ръцете им. Седнаха през няколко реда от мен. Соколите не бяха в клетка и нямаха намордник. Не посмях да се обърна, за да видя дали имаха собствени места. Както наскоро каза една приятелка: „Сестро, писна ми да живея в страна от National Geographic”!
*„Експат” – идва от съкращението на английскaта дума с латински корени expatriate – професионалист, изпратен да работи в чужбина заради уменията си; в Близкия изток предимно западноевропейци и американци.
0 Коментара