Живея в малка и тучна южноамериканска държава, тип тези, дето ги показват по National Geographic, вече трета година.
Дойдох тук не от нужда някаква или поради каприз, а за да се омъжа. Да, толкова далече отидох в желанието си да бъда с Единствения. Буквално.
В началото беше суперинтересно. Всичко беше ново и неочаквано. Тук биоразнообразието е толкова голямо, че страната е официално включена в списъка с още само 16 подобни на нея. Накъдето и да погледнеш, ще попаднеш на нещо или някого, дето го няма по нашите земи. Птици и растения, които ние отглеждаме с много грижи и често без успех, тук виреят в свободно състояние и на никого не му пука за екзотиката им. Плодове, които струват куп пари по европейските пазари, тук се продават за жълти стотинки, и то само защото някой си е направил труда да ги нареже и пакетира вместо теб. Накратко, огромно природно изобилие, единствен сезон (с леки вариации откъм влажност) и адски необичайни за нас нрави.
Тук няма стандарт, който ние познаваме и който да важи.
От електрическите контакти, та до анатомичните особености на населението
Аз например цял живот съм се тревожила от някои свои размери. Компенсирала съм диспропорциите с други физически дадености, култура и чувство за хумор. Оказва се, че тук големият задник, с извинение, е на особена почит само защото андинските жени са с тесни ханшове и огромни рамене, всичко това комбинирано с нисък ръст. С три думи, аз съм бяла, висока и привлекателна, имам дори врат, така че бибитканията и подвикванията по улиците се влачат непрекъснато подире ми.
Иронично е, че живея тук вече доста време, имам местна лична карта и дори право на глас, но всички се отнасят с мен като с вечния турист, нищо, че не се мотая из столицата с раница на гръб. Когато напускам страната, полицията ме проверява едва ли не с гумени ръкавици. За сметка на това пък всеки път митничарите ми пожелават приятно пребиваване и да заповядам скоро пак, когато се връщам. Избягвам да пазарувам в кварталните бакалийки, защото още щом вляза, чувам как цените се вдигат. Мой колега и приятел, тукашен човек, с корени, има същия проблем, и то само защото е рус и синеок, та никой не му хваща вяра, че не е от Гринголандия (така наричат Северна Америка, но Мексико не влиза в сметките). Последно се опитаха да ми продадат половин килограм грозде на неделния пазар срещу баснословните 10 долара. Не ми издържаха нервите, честно, та захвърлих цялото си европейско възпитание и направих професионален скандал. После ме беше малко срам, но поне се прибрах доволна, с отстояно право и въпросното грозде, а съпругът ми се позабавлява от сърце.
Иска ми се
да подчертая дебело, че се намирам в страната на иронията
Чичко президент тръби наляво и надясно, че живеем в демокрация, а всъщност си е жива диктатура, толкова липсва пустата му демокрация, че навръх деня за размисъл човекът си проведе закриването на кампанията, без да му мигне окото. Всички “почтени“ граждани ходят на църква в неделя и се причестяват най-старателно, а нивото на престъпленията от битов характер бие всякакви рекорди.
Дали защото съм свикнала на простичкия механизъм “повече действай, по-малко говори“, ми прави впечатление, че тук желанието да облекат нещо в приказки и да го направят почти митично е непреодолимо. Парадоксално е, че се губи толкова много време да се обясни как нещо не може да стане, вместо да се използва същото време, за да се свърши въпросната дейност. Даже таксиджиите прилагат тази хватка – онзи ден един ми изнесе вода от 9 кладенеца, за да ми обясни как не може да ме закара на посочения адрес, сякаш аз бях проявила небивал интерес към неговите измислици. Тук липсата на пълна заетост се крие зад тонове бумащина, а услуги, които за нас са базови, като например интернет на телефона, са си почти луксозни. Всичко става
бавно и болезнено и трябва да си въоръжен с търпение, пачки и надеждна химикалка
Инак хората се усмихват много, приветливи и гостоприемни са. Все гледат да си намерят повод за празнуване (разбирай напиване, много хваща на почти 3000 метра надморска височина). То са музики, то са танци, понякога по цели дни, та не е рядка гледка някой клетник, полегнал направо на тротоара, да задръсти движението на пешеходците.
Пък и на мен в личен план никак не ми е зле. Имам страшно интересна работа, говоря пореден език, а съпругът ми е съкровище. Да, малко съм далече от родители и приятели, но все още ме ентусиазира единадесетчасовият полет до Мадрид и оттам – докъдето.
Не подлежи на описание радостта от преоткриването на любимите хора всеки път, в който прескачам океана, независимо от посоката. Да не пропусна да отбележа, че и тук намерих другари по мярка, нали краставите магарета се били надушвали. А и… от опит знам, че ако много ме стегне шапката, пътят е само един – напред и нагоре.
0 Коментара