Душата диша с мечти, а младостта ги създава

„Ако днес бях на 20.“ Страхотна тема, нали? Когато ме помолиха да напиша този текст, приех, без да се замисля дори за миг. Толкова е лесно, кой не иска да стане отново на двайсет – бих направил хиляди неща. Само трябва да ги опиша дума по дума. Добре, де, първо да ги формулирам и после да ги опиша. Просто да си представя, че съм на двайсет и да ги формулирам. Да си представя, че съм на двайсет…

На четиридесет и две години съм и се оказа, че всяка от тях тежи повече от предходната.

Първоначалният ми ентусиазъм премина в горчиво отчаяние, защото осъзнах, че съм забравил какво означава да си на двайсет години. А си обещавах, че няма да е така. Помня съвсем ясно, когато си казвах, че няма да допусна да се превърна в натежал чичко със скромни стремежи, свързани основно със спокойствие и силна храна.

Разбира се, можеш да развихриш въображението си до безкрай – имаш опит и остатъци прашни мечти, а единственото, което не ти достига, е време.

И енергия. И ентусиазъм. И непукизъм.

Младост. Това всъщност ти липсва. Специфичното състояние на духа, не възрастта на тялото. Онази съществена част от процеса на съществуване, без която животът би се превърнал в едноцветна права линия, като тази, която визуализира туптенето на едно спряло сърце върху ЕКГ монитор.

Туптенето на спряло сърце, не грешите, точно това написах.

Живот без младост е като сърце без ритъм. Отнеми на някого младостта и ще го лишиш от душата му. Душата диша с мечти, а младостта ги създава. Когато пулсът на мечтите заглъхне, губиш посоката, навличаш кожени дрехи и скачаш на мотор, или зарязваш всичко заради млада любовница. Моторът се превръща в дефибрилатор, любовницата в милиграм адреналин, докато ти панически пускаш все по-силни електрически импулси през спрялото си сърце. Безуспешно се мъчиш да начупиш правата линия и не осъзнаваш, че е твърде късно.

Медицината тепърва има да доказва, че понякога се случва сърцето да умира преди мозъка и процесът отнема повече от пет минути. Толкова, колкото да превърнеш мечтите си в планове. Да следваш етапите стъпка по стъпка, докато плановете се превърнат в грижи, а успехът загорчи. Може и никога да не го докаже, смъртта на мечтите е със сложна симптоматика.

Ако все пак съдбата ме дари с втора младост – тук, сега и веднага –

бих обичал така, както съм забравил, че мога.

Безкористно, истински, честно, докрай и дори повече. Като скок в неизвестното, въоръжен само с очаквания и първични желания. Жена ми, човека, децата ми, теб. Живота. Защото знам какво съм загубил, докато съм превръщал мечтите си в планове. Тичах след слънчеви зайчета, които се превърнаха в стълбове солена пепел. Задъхан, по пътя изгубих душата си, отнемах душите на други. Ще се върна назад още по-млад, за да се сетя какво е да искаш до болка, да чувстваш до полуда. Трескаво ще се втурна да събирам парчетата и със страст бих градил къс по къс, подобно на пъзел. Ръбати цветни парчета, различни по форма и смисъл, които не пасват, затова бих редил безразборно във всички посоки.

Това е хубавото на душите – дори мъртви, те никога не са плоски.

После ще раздам късове от нея на хората, които обичам, за да споделя мечтите им. Няма да свърши, защото душите притежават необичайното свойство да стават по-големи, когато ги раздаваш. И по-цветни.

Света ще поемам на дълбоки ненаситни глътки. Задъхано, докато се задавя, а след това ще започна отново. По-хубав е от онзи в протритите спомени, защото е истински. Иначе не се е променил. Искрите са същите – те никога не са губили силата си – дебела е станала кожата ни, безчувствена, груба обвивка от болна амбиция, която ревниво пази меката пулсираща сърцевина на зрънцето божественост в центъра. Онова, за което е всичко. Инерцията на годините ритмично натрупва нови претръпнали пластове, емоционалните мазоли на настоящето убиват желанието за близост. А тя е необходима, защото човекът е социално животно. Понякога си мисля, че процесът на разпад в отношенията е започнал в онзи момент, в който хората са изобретили сапуна и вече не са имали нужда

някой да ги попощи на слънце.

На двайсет ритъмът на живота извира от теб, а не те определя. Всяка секунда живот носи възможност за щастие, ей тук, пред лицето ти. Тя си е там, също както и на четиридесет, но на двайсет я грабваш, без да мислиш за нищо. Просто защото е там. Последствията са метафора на неопределеното бъдеще. Хвърляш се с главата напред и политаш в неизвестното. На двайсет всичко е неизвестно. И точно затова имаш очаквания. Надежди. Те класифицират неизвестното и го превръщат в място, където експериментът е преди всичко със самия теб. Другите са неделима и все още непорочна част от света ти и тяхната роля е важна точно колкото и твоята. Иска ми се да го разбера веднага щом стана отново на двайсет. Нищо не ограничава съзнанието така, както строгият съдник на чуждото мнение.

Възможността да се докосна до личности, които разпъват границите на личната ми вселена, ще се превърне в целенасочен устрем. Откровено бих се взирал в тях с неподправено и чисто любопитство с надеждата да ги отгатна. Всъщност, бих се взирал във всички хора толкова отблизо, колкото ме допуснат, за да ги прочета. Между редовете – там, където е скрит смисълът. Не ярките кресливи фрази, клиширани в калъп за социално оцеляване, а между редовете – в процепите, загатващи блясъка на искрящата сърцевина.

Очите си щях да обърна навътре към себе си и думите бих позабавил. Когато излитат със скорост, те имат способността да изменят неочаквано траекторията си и да попадат там, където изобщо не си очаквал. Това е нещо, което със сигурност бих се постарал да науча. Свободно летящите думи представляват опасност за всеки, който се намира в обсега им. Тях щях да науча на скромност и да окова в тежки вериги огромното его.

Ако можех да започна отново живота си, не бих губил нито миг в лутане, бих се втурнал да събирам спомени. Животът се състои от събития, които се превръщат в спомени. Вчера не съществува, няма и утре, има спомени за неща, които са се случили, и неща, които искаме да се случат. Объркана смес от спомени и мечти. В този смисъл, когато мечтите изчезнат, животът ни губи бъдеще. Остават спомените. Лоши или хубави, скучни или спиращи дъха, спомените бавно избледняват в небитието на обърканото съзнание, отнемайки част от живота ни. Забравяме. Онова, което никога не забравяме, не са спомените, а пропилените възможности. Онези, които не си имал очи да видиш, сърце да усетиш и воля да докоснеш. Ослепително ярки, те не спират да те преследват през целия ти живот. А той се състои от спомени. Хубави или лоши.