Денят на майката настъпва тогава, когато осъзнае, че синът й е копие на баща си. Нищо, че го е гледала сама от 4-тата му годинка. Нищо, че споделеното време между баща и син е било като рехава плетка. Нищо, че правилата, дето е налагала, и възпитанието, което се е стремяла да му даде, уж калявали стоманата. Уж…

Е, кръвта вода не става. А когато една майка напусне семейното гнездо поради явни несъвършенства в характера на мъжа си (късогледа е за своите), вземе сина си и си науми, че той непременно трябва да надскочи своя отец във всяко отношение, накрая я чака голяма изненада.

Моята история е проста като бял ден – несходство в характерите и темпераментите, непреодолими различия, водещи до сражения на семейния фронт, до преграквания, обиди и омраза.

Пък уж 6 години живяхме заедно…

Ужас! Не мога повече, задушавам се – казах аз. Тръгвам си. С детето. Днес пиша тая история като 46-годишна, тогава бях на 32. Ако днес трябваше да решавам как да постъпя тогава, не зная дали щях да съм толкова смела. Дали нямаше да опитам да бъда повече кадифена ръкавица, вместо желязна ръка, да съм повече обединител, а не разрушител.

Навярно смелостта обича младите. Може пък и глупавите.

Та, аз – майката – орлица, реших да се превърна в божество, което ще отглежда сина си по свой образ и подобие. Колко нахално! Голяма битка падна през тия 14 години. Резултатът – „О, синът ти е същият като тебе!” – разправят някои. Докато не видят баща му. „Ааа, ясна е работата – ама то глас, жестове, маниер, поведение – целият бащичко!” – това е официалното заключение.

Ще добавя – и характерът е на бащичкото. Съвсем. Едно време се чудех на великата наивност на майка ми, която в два брака от по 20 години всеки, се бореше самоотвержено да промени мъжете. Нито един не поддаде – точно обратното.

Скандал след скандала, накрая – развод.

Излиза, че четвърт век аз съм вършила почти същото – само дето първия път избягах, а после се опитвах да претопявам и уж усъвършенствам нещата, дето са ме дразнели у мъжа ми, а после ми избождаха очите и у сина ми. Да се усъмня поне имам ли аз кусури – не.

В това отношение съм се метнала на чичо. Той е непоносим и завършва всеки скандал с думите: „И да знаете, прав съм като свещ!”. И аз така.

Да, кръвта вода не става. Чичо съвсем искрено се притеснява, че гаранционният ми срок отдавна бил минал, добре че поне едно дете съм била родила и отгледала… Свестен мъж покрай мен не се завъртал, претенциозна съм била, ама защо се не погледна – да не би пък да съм много убава! Парясница.

Да, аз съм 46-годишна, разведена. Синът ми догодина ще е абитуриент.

Висок, дипломатичен, изтънчен. Като баща си.

За характера дума няма да кажа. Всичките битки, дето ги водих през годините с баща му, с него самия и със себе си, дадоха резултат. Промених се аз. И навярно това беше най-справедливият житейски процес. Цялата ми съпротива се върна към мен и ме цапардоса по главата, за да ми каже – нито си съвършена, нито имаш право. Гледай себе си. Смири се малко. И се радвай. Радвай се за това, че си майка. А това е огромно щастие.

Миналата Коледа се случи нещо неочаквано – майката на бившия ми мъж ни покани да празнуваме всички заедно. След един грозен скандал по моя инициатива, ние не си бяхме продумали години наред. За първи път седнахме на една маса на Рождество Христово. И беше хубаво. Простихме си, разтъжихме се, плакахме. Синът ми беше щастлив.

А какво друго й е нужно на една майка…

Facebook Twitter Google+

0 Коментара