Ако живеех в България, щях да бъда сгъната и напъхана в чекмеджето на възрастните първескини. Хем пионерки, хем бавноразвиващи се. Попрезрели. Аха, преди да окапят, хванали последния влак. Подложили крак на биологичния си часовник и запретнали ръкави срещу времето. Горките те. Вкопчили се в новия живот безпощадно и с всички сили. На всяка цена.

Бях на 36, когато реших да имам дете. За първи път усетих, че съм готова да си подаря чувството да бъда майка. Дотогава и през ум не ми минаваше

да дундуркам врещящ вързоп,

да си съобразявам дните и нощите с прищевките му, да дишам, рева и да се хиля с него. Да заменя говоренето нонстоп по всякакви теми с многозначните гу-гу, бу-бу, му-му и подобни. Живеех си безгрижно и само като една скучаеща синя каска наблюдавах какво става на чуждите фронтове. Полусъпричастно, полусъчувстващо, получукащо на дърво, че не ми е дошло още до главата.

В момента, в който осъзнах, че искам да сложа край на егоизма си, започнах да заглеждам детски дрешки по магазините, взех да забелязвам незнайно как изскачащите от всеки ъгъл бременни, майки или бащи с бебешоци в колички или слингове, дори посягах към детските пюрета, за да се настройвам подобаващо. Вече бях видяла какво ли не в живота и бях осъзната и готова напълно да се отдам на най-важния си проект – да родя дете.

Дотогава успешно бях отблъсквала деликатните въпроси от роднини, съседи и всякакви там

фенове на стоте тояги на чужд гръб.

Хайде, няма ли да ни зарадвате с нещо?! Какво става, напълняла ли си, или има нещо, а?! Стига се мотка, кога ще раждаш? Ад под небето, честна дума! Добре, че не живея в България, та профитирам от западняшката студенина. Иначе щях да полудея от уж невинното и добронамерено нахлуване в личния ми живот чрез непоискани съвети, нежелани въпроси, преливане на акъл и всякакъв друг вид сугестиране. Само защото биологичният ми часовник имал нужда от смазване.

Цялата си бременност изкарах в Германия. Там и родих. Не бях възрастна първескиня. Бях най-специалната. Най-важната. Аз, Богинята! Гинеколожката, при която ходя от почти 15 години, ме разцелува, когато научи, че ще ставам майка. И дума не издума за годините ми, за опасностите пред мен, за подводните камъни на късното майчинство. Лекарят у нея беше засенчил с достолепието си търговеца. Междувременно се бях навряла в български форум на майките, където се редуваха какви ли не филми по темата майчинство – комедия, драма, хорър, по-черна комедия, по-жестока драма, чистосърдечен хорър. Това ме объркваше. В този форум четях какви ли не страхотии за така нареченото късно майчинство и изобщо за майчинството – от забременяването, през раждането до проблемите след това, а после реалът ме сваляше от черните облаци и ми се усмихваше. В кой свят живея аз, се питах, и в кой свят се развиват филмите от форума. Лекарката ми винаги имаше време за мене. Мъжът ми също беше добре дошъл на всеки преглед – за кураж, за подкрепа, за споделени вълнения покрай новия живот. Сантиметър по сантиметър, грам по грам, орган по орган, всичките ни въпроси намираха отговори. След един от прегледите дни наред обсъждахме ще стане ли детето ни политик, след като на

видеозона размахваше среден пръст

На спокойствие решихме как ще раждам и къде, огледахме родилни зали, вани за водно раждане, предродилни стаи с балдахини, телевизор и барче. Подготвихме се заедно за чудото на раждането и заедно посрещнахме първата глътка въздух на детето си.

Опитът ми отхвърли с насмешка страхотиите, които ме зашеметяваха във форума на майките. Това, че бях над 35, не ме уплаши. Резултатите от кръвните ми изследвания бяха чудесни и ми

беше спестена амниоцентезата

Кръвното ми беше кукуряк. Диабет нямах. Изкарах си бременността, свежа като салатка. Никой не ме притискаше да раждам с операция. Никой не ми натякваше, че съм ерозирала почва. Никой не ме огорчи. Бях забравила на колко години съм, не чувах тиктакането на биологичния си часовник, не виждах червените лампи, за които говореха останалите бъдещи или настоящи майки на моята възраст.

Вече знаех със сигурност, че няма късно майчинство. Всяко майчинство идва навреме. Когато детето реши да се загнезди на топло под сърцето ти, то е възпитано, жена не се пита на колко години е. То просто заема трона си, настанява се удобно и прави с живота ти, каквото си поиска. Докато си млад, имаш физическата сила, имаш вярата и непукизма, че всичко е в краката ти, имаш и някоя и друга чевръста баба подръка, да ти поеме или направо изземе функциите. Ти само роди и не бери грижа. Мои състудентки дундуркаха бебетата си по сесийно време, бебешкият плач беше в постоянна конфронтация със собствените им амбиции и това ги изнервяше. Разкъсваха се между неизбежността да са майки и стремежите си за развитие. Инвестираха в бъдещето, а настоящето си течеше от само себе си. И все пак отгледаха децата си и децата им станаха хора. Млади, объркани, претоварени, но не по-малко майки от мен пълнолетие по-късно.

Когато аз навъртях някоя и друга годинка и узрях да раждам, имах зрелостта и знаех отговорите на вселенските въпроси, имах зад гърба си изживяна буйна младост, имах образование и професия,

върволица употребени мъже

и увереността, че не всичко, което хвърчи, се яде. Не гледах панически на бебето като на объркващ бъдещето ми фактор, не се колебаех да го раждам ли, да не го ли. Аз знаех, можех, исках и го направих. Уверена, че ще се справя с новия живот и че всичко останало ще е в краката ми.

Бях чувала от злите езици, че у нас, когато жената прехвърли трийсетака, минава задължително под ножа и ражда със секцио. В Германия разбрах, че задължителни са само здравето на родилката и това на новороденото. Всички, присъстващи на раждането, са обслужващ персонал и придворни слуги. Ако им се раздаваха оскари, щяха да са лауреати за поддържаща роля. Разбрах, че 36 години не са единственият и достатъчен мотив за предлагане на операционни екстри. И спокойна се насладих на тайнството.

Дори червило си сложих на родилната маса,

за да не плаша новия човек. Не аз страдалката, ами аз, Богинята.

Недостатъците на късното майчинство избуяха след раждането. На моята врата почука ишиас. Болката – стократно по-жестока от тази при раждането и ни следа от хормоните на щастието. А само умора. Богинята грохна. Ако някогашните ми състудентки и млади майки безчинстваха едновременно по сесии и купони, без да си занемаряват кърменето, моя милост пълнолетие по-късно оклюмваше още на полувремето. За малко неща само бях заредена и неуморима – да пея на бебето, да му говоря на български, та да не губи връзка с майчиния език, а по-късно се оказах и неизчерпаем извор на акъл, съвети и трикове как, примерно, да се облича потник, докато на врата виси тениска. Сега имам търпението да играя на шах, на карти, да обяснявам къде отиват хората, когато умрат, защо снегът се топи и ходим по земята, а не летим. Пак рисувам. Шия карнавални костюми.

Слушам Гангнам стайл

и гледам да не заспивам на анимационни филми. Но на въпроса защо не мога да тичам като Юсеин Болт, съм категорична – защото съм гроги. Защото съм тичала на младини. Сега се наслаждавам на майчинството и съм спокойна да не мисля за времето.

Късното раждане ми пренареди приоритетите. Ако бях родила на 20, сигурно щях да се юрна да работя, да се развивам, да откривам света. Щях да подмятам детето си по баби, лели, стринки. Щях да се изненадвам, че има зъби. Или че ходи. Нямаше да го познавам. Решението да родя по-късно беше решение да загърбя кариеризма, да дам отпор на денонощните купони, да се отделя от света и да се посветя на каузата дете. Харесва ми ролята да извайвам характер, да моделирам, да направлявам и да подкрепям, да бъда на разположение денонощно, без това да ми тежи и без да ми проваля грандиозните планове за още по-грандиозния ми живот. Харесва ми ролята да попивам погледа на две очи и да чета там онова, истинското, мамо, ти си Богиня. На тази роля едва ли щях да се насладя тогава, когато бях на 20. На онзи акъл, на онова време, на онези условия. Сега искам да опитам пак.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара