Да сте виждали каубой да дава интервюта? Няма такъв филм! И слава богу. Тъкмо си мислех, че съм открила забравено съкровище в килера, когато всички телевизии изведнъж в рамките на ден-два показаха напоителни разговори с него – Каубоя на българското, и не само, кино. Мислех си, че само аз съм изживяла кино-любовна история, от онези качествените, в които седиш и си говориш, а ти се струва, че си обиколил света, когато самоуверена колежка декларира в края на телевизионния си разговор – как ако я нямало жена му и бил наполовина на годините си, щяла тя да заеме мястото на любимото момиче, нужно на всеки волен ездач.
Този мъж прави нещо с жените и магията наполовина е в гласа му, но другата половина се чудя на какво да отдам. При него възрастта няма значение. Май не се сещам за друг такъв представител на мъжката популация у нас. Знаете ги онези като Антъни Куин или Джак Никълсън, дето и двайсетгодишна до тях стои адекватно и не се чудиш какво прави с дядо си – защото, както казвам аз, на такъв мъж съм готова да му бутам инвалидната количка до края, само и само да ме разсмива и да ми говори. А този,
Джоко, синът на Мирко Росич от Крупан, Кралство Югославия , ме и разплака.
Разплака ме по онзи, хубавия начин. Даде ми отговор на въпрос, без да се церемони с деликатната ми емоционалност и така раздруса темелите на уж взето решение, че още ми тракат зъбите. Не за любов, ставаше дума за емигриране. За това бива ли да потърсим по-сгодно място за децата, като тук у нас не се диша от глупост. Да не съм луда? – усъмни се, съвършено неучтиво, мъжът с подпрян бастун от чемшир на стената. Какво бягане? Къде ще ходя? То по хубаво то България имало ли!? И това ми го говори емигрантът по политически причини, дошъл в България на 19 години. Най му е мъчно за езика. Той българския го е учил и такъв хубав език, стар, с останки от звателен падеж, а сега по всички медии как го съсипват тоя наш език свещен! Мъка! Осемнайсет години работи в радиото. Българското национално. Там го и застига предложението да снима филм. Това го знаете навярно. От толкова интервюта все някъде сте го прочели. Чудя се какво ми каза специално на мен, за да ви го доверя, не без известно чувство за измяна, но така се уговорихме в началото – да правим интервю. След това се оказа, че не съм си включила диктофона и поради тази причина ще се въздържам максимално от буквалните цитати. Ще ги ползвам там, където са неизбежни.
Започваме да си говорим с констатацията, че всичко в този наш живот е случайно. Джоко случайно бил дошъл на този свят и в това е сигурен. През трийсетте години на миналия век родителите му, които са учители, били в тежък конфликт. Ама толкова драматичен, че бременната му майка отишла при доктора в околийското градче, за да махне сина на Мирко. Като се заприказвали и докторът научил кой е бащата на детето, отсякъл: „Слизай от стола, аз детето на Мирко Росич с тия две ръце няма да махна! Ядосала се младата учителка, свила си гордостта в бохчата и хайде обратно
в Крупан, където щял да тича и препуска със селските коне прекрасният й син.
Дошъл на 29 февруари в олимпийската 1932 година, която била високосна, но майка му му признала този знаменателен факт, едва когато станал на осемнайсет. Свещеникът се застъпил за ежегодния рожден ден на момчето и така го записали на 28 февруари. Случайност, отсича моят събеседник, и изобщо не поддава на провокации за пръсти или пети на съдбата. И като казах пръсти и пети, ще отскоча до една интересна теза по въпроса как всяко човешко същество първо се учи да стъпва на петата и чак след това на пръстите. Това го е написал в книга великият сръбски аниматор Душан Вукотич. Докато Джоко Росич е превеждал книгата на кинаджията за нуждите на българската кинематография, го е поразило простото правило, което отдавна не се спазва в изкуството и блокира възприятията на децата – нещата да са натурални и красиви. „Какво знае едно модерно дете, което прекарва деня си седнало пред компютъра? Когато бях дете, играехме на топчета, аз имах всякакви. На топчета се играе пролет и есен, когато земята е влажна и мека. Лятото, когато котлонът отгоре е на четири, не можеш да играш на топчета. Като клекнеш във влажната пръст и се прицелиш, така те удря мирисът на влага, че завинаги остава в теб, а днешните деца пред компютъра какво да ги лъхне освен пластмаса”, казва актьорът. И допълва: „Момичетата – при тях пък Барби естетиката. Не я разбирам. Едно време момичетата сами си правеха куклите, сами им рисуваха очите, устните, правеха им коси от конци и нямаше по-хубава кукла от тази, която самичка си е измислила. Изведнъж идва Барби, ама Барби е кучка.
Нашите деца сега стъпват първо на пръси и така си вървят.
Никой не им обяснява, че има начин да се придвижваш като човек”.
Питам за Крали Марко, супергероя на Балканите – не е ли олицетворение на комплексарщината и еманация на лошия прочит на историята?
„Крали Марко е васал, който се бие на страната на турците. Фолклорът за него е едно недоразумение, което възниква, след като е починал”, обяснява ми Джоко.
А аз продължавам с въпросите: „Забравата лекарство ли е за любовта? Печал след загубата – не е ли това християнски предразсъдък? Душата не е ли безсмъртна?
А той отговаря: „Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата. Я се сети за едно велико нещо, дето да е направено в радост. Било книга, текст, картина. Тъгата е велико състояние! Няма как да забравя сина си, който загубих преди три години. Всяка сутрин, като отворя шкафа за кафе и видя кутията за чай, която ми донесе от Лондон, и се сещам”.
Терсене ли е питам, като слезе човек от коня? От кон по-друго се виждат нещата. Така било. А той се съгласява. От кон и на кон всичко е друго. Кръвта се движи другояче. Приземяват обаче шамарите, задължителни за едни мъж. Ако не мине под аплодисментите на шамарите, никоя слава няма да му помогне да стане мъж.
Джоко цял живот се опитва да стигне татко си. Големият Мирко оставя костите си на трийсет и седем по време на войната. Но
баща му е така съвършен и величествен в спомените на юношата,
че и днес по-могъщ пример не е срещал.А доста е препускал с мъже и в унгарската пуста по време на снимките на различни филми, и по нашите земи, които отдавна са му родина. Актьорът не може без усещането за тържественост. Затова обича монархията като обществено устройство. Помни как в класната стая госпожата ги приканвала да станат прави в чест на кралицата и какво особено чувство за чест заливало момчешките гърди. Същото било и с уестърните, за които баща му лично купувал билети.
Джоко обича книгите на Маларме и Дюма, в които се разказва за блясъка на френския двор, церемониите, мъжеството. Другите големи учители са Достоевски и Горки. „Сега съм полусляп и това много ми тежи, защото не мога да чета. Едно време много четях… Джек Лондон, Стайнбек…” Джоко Росич смята, че е дете на киното. Театърът не е за него. Има си актьори за сцената, има и такива за големия екран. „Една Невена Коканова – какво лице, какви очи пред камера, Стефан Данаилов, Георги Черкелов…
Киното е магия – и на българското кино му предстои Костурица”, апострофира ме, когато твърдя, че не умеем да разказваме истории по лудия, естествен начин на големия бошняк. „Има големи таланти у нас – и в киното, и в театъра, и в литературата, и в политиката, и те ще дойдат”, убеден е преживелият последните войни в модерната ни история мой, единствено и само в този момент, каубой.
„Младите са прекрасни, само модата е странна,
защото с панталона с увиснало дъно, който едва се крепи на таза, не можеш да се качиш на кон”, усмихва се под изсветлелия мустак ездачът отдалече. „Жената е всичко на този свят. Заради нея правим всичко, независимо дали го осъзнаваме или не”. Детството е другата константа. Все по-оживява и се връща към заложените в детството жалони, които после ще прекосят живота му. Моделът за жена също е там. Всякога е проектирал жената върху крехкия, строен силует на Доя, дъщерята на австрийския аптекар Циглер. Доя била стройна, със сини като метличини очи и дълга черна коса. „Всички момчета ходехме като въртоглави след нея. Беряхме цветя и й ги носехме. Докато не започна войната, и семейството на аптекаря не замина”, разказва той. После все ще я търси. Най много на нея приличала Лиляна, красивата музикална редакторка от радиото, с която са петдесет години заедно. Според него всичко между мъжа и жената е еротика, но не оная лошо светната порнография или изобилието от плът на показ, която ни блъска отвсякъде: „Знаете ли кой е най-еротичният образ, запечатан завинаги в съзнанието ми? Беше във времето, когато рядко ни попадаха лъскави списания. В едно такова видях реклама, не помня на какво, на която жена в гръб с фино кафяво палто и кожени ботуши е направила типичната при ходене чупка в ханша. Дискретно и побъркващо! Красотата на жената е в лакирания палец, надничащ от сандала, в тембъра, в погледа. Когато първата ми жена ме попита какво съм намерил в новата, с какво я превъзхожда, се замислих и се опитах да й обясня как в антракта, дори когато сме на театър и пушим навън, с всяка фибра на кожата си чувствам, че до мен стои жена.
Жената трябва да бъде жена с всяко вдишване и издишване.
Когато се храни, когато спи, когато се движи. Атмосферата на жената е навсякъде. Не е в демонстративното разголване, то е за мъжете без въображение”.
Днес превалил осемдесетте, моят герой казва, че е свободен. Очите му присветват зад стъклата на очилата. Едно време въпреки бързия си език се случвало да премълчи все нещо – било на събрание, било в защита на някой набройкан от бдителните партийни функционери, но сега вече нямало какво да го спре да говори за всичко. Над него само Бог. Така се чувстват с останалите от ситняковския парламент от „ПРИ ИЛКО” всяка събота. Случва се и по двайсет души, като постоянното присъствие са Каубоят с бастун от чемшир, Йордан Василев, Жоро Денков, Людмил Станев и скулпторът Старчев. Почти трийсет години един път не са се скарали. Седят, говорят, слушат се и да не са съгласни един с друг, пак се слушат.
Джоко пуши, отпива от ракийката, защото стана обедно време. Зад гърба му стои плакат на унгарския филм “Законът на циганите”. Там играе циганинът Джоко. Финалът е замислен в духа на италианския неореализъм – вървят си двамата герои по железопътната линия и както се казва – краят остава за зрителите. Предложил тогава Джоко друг финал. Позачудили се унгарските автори, ама решили да заснемат финала и по неговия начин. Там улавото момче, за което главният герой се грижи, накрая, като вижда, че черната птица каца на рамото му (а за тази птица през цялото време Джоко го предупреждава, че дойде ли, ще отлети с нея и душата му), хваща един камък, за да го убие, но уцелва приятеля си и така финалът изтръгва публиката от унеса и салонът изтръпва.
Така трябва да се прави всичко в живота според моя нов, прекрасен познайник – по твоя си начин, неочаквания.
„30 пъти съм бил убиван в киното. Всичките ми смърти са били различни.
Един уважаващ себе си актьор не може да си позволи да умира по един и същи начин. Първата си смърт на кино съм „направил“ през 1963 година. Последната – миналата година. А през този отрязък от време исторически се случиха и други смърти – падаха империи, падаха държави, падна Берлинската стена. Светът се промени радикално. Ако се направи филм, в който това да се покаже, бих участвал с моите 30 смърти в него.”
Смърт е в женски род в българския език, в английския е в мъжки. Чудим се защо е така и нямаме отговор. Само предполагаме единодушно, че важните неща са в женски род. Не ми се става от масата в „При Илко”. Мъж без възраст, без поза и без нищо за губене. Каубоят, когото цял живот мечтаех да срещна, ме покани на масата си. Струва ми се като в паузата, преди да яхне коня и да се изгуби в залеза. Но е рано още, пак ще пием чай и пак ще си говорим и пак ще ме притегли близо до очите си, за да ми каже така, както никой досега не ми е казвал, че съм хубава.
0 Коментара