Да, за токсичната сродна душа вече си говорихме и доста души се усетиха в токсична връзка със сродната си душа, но не само тази връзка може да бъде отровна.
Да припомня все пак за „сродните души“. В работата си с Акашовите записи много често се сблъсквам с токсичните последствия от договорите за „сродна душа“. Те са резултат от „енергийните обещания“ между две души да се прераждат винаги заедно, живот след живот, независимо от всичко. И докато в една красива и романтична любовна връзка няма нищо тревожно, то желанието тя да продължи вечно и независимо от всичко, е доста опасно намерение. Капан, в който много човешки души попадат по свое собствено желание. Парадоксът е, че на всяко наше мощно желание Вселената отговаря с „Да бъде както искаш“. Договорът на душите е сключен, радостта е голяма, „и те заживели щастливо докато свят светува…“. Заживели в капан…
На практика обаче всяка една връзка притежава потенциала
да се превърне в токсична и „зловонна“
и да нанесе поражения за поколения напред. Разбира се, че говоря за наследствена и генетична карма и тя ни засяга само и единствено поради факта, че сме направили избор да се преродим в род и семейство, заразени с отровата.
Дали знаем за това предварително? Да, знаем, но някак забравяме, че инициираме инкарнация с цел да разбием модела, да счупим кода. Знаем, защото всичко, което се договаряме да научим, усвоим или да изпитаме като чувство е предварително заложено в нашия собствен договор.
Всичко, до последния житейски урок.
Но случва се и да не обърнем внимание на някои подробности… Например собствения избор и последствията от него, собственото Его и колко му угаждаме (случва се и да влезе 15 минути преди нас в стаята), собствените ни недостатъци… Ами собствената ни токсичност? Разбира се, за нея никой не се сеща, не е обект на разговор, а и с кого да си говориш за това? Нали ще те сметнат за… „различен“… (да не казвам луд, че то кой вече е нормален…).
Първи симптом за развитие на собствена токсичност е използването на
чуждо огледало за собствените ни недостатъци.
Дори и не обръщаме внимание, че огледалото е замъглено, старо и напукано, криво или пък изобщо го няма… Защо избираме да пречупваме гледната точка за себе си през призмата на чуждото мнение? Изобщо, защо ли си мислим, че хората щели да си кажат (помислят) за нас какво ли не? И започва онова лудо препускане на мисли в главите ни, че, видиш ли, нас другите ни възприемат за глупави (неумни), некрасиви (безлични), неуспели (незрели) и какви ли още „не“, без да си даваме сметка, че те от своя страна са заети твърде много да пречупват самите себе си през кривите и напукани огледала на „хорското“ мнение.
Започва първата обиколка на собствения Ад – „мен ме мислят за…“, „ще си кажат, че аз съм…“, „възприемат ме като…“. И с всяка нова мисъл гонката става все по-бърза, мислите по-тъмни,
самобичуването по-мощно.
И… О, Боже, какво ще си помислят Петрови…? ( За тапетите в хола, че са пожълтели и ако Христови се отбият… О, Боже, какво ще си помислят Христови?)
Втори симптом. Ако все още не сме се препотили от първата обиколка, се готвим за втора – негативно говорене и самокритика, гарнирана с доза самосъжаление – трябваше да направя така или пък иначе, ех колко съм… (глупав/а, невъзпитан/а, грозен/а, недодялан/а…, дали да продължавам? Да, забравих да кажа и мързелив/а… докъде стигнах? Нима пропуснах нещо?
И ако самокритиката не ни стига, започват самообвиненията, наред с обвиненията, и колкото повече, ама наистина толкова повече – да стане чак лепкаво и трудно за преглъщане.
Да заседне добре като буца в гърлото
и да изкара сълзи от очите, защото иначе не си заслужава. Ако не можем качествено да обидим себе си, как ще се справим с другите? Трябва да се тренира, а къде ще си търсиш съперник по това време, я се поупражнявай върху себе си! Дай, да видим дали ще работи и с обиди и отрицания, ами да, аз съм толкова „зле“, че „кой ще ме хареса, вземе, търпи“, „задушавам се вече в собствените си чувства и колко много ме боли“, „дали не са виновни нещо родителите ми, че са създали такова „некадърно“ дете. „Ама какво съм виновен/а Аз?“ Даже не съм искал да се раждам…рев…
Аз съм такъв/а – онакъв/а и нищо не мога да направя…
Ето ти рецепта за самопроклятие –
от това по-голяма токсичност – здраве му кажи!
Свикнал си да се пазиш от другите, но не ти е хрумвало да се пазиш от себе си… Нали?
Никой не се ражда насила и всяка една душа се инкарнира по свое собствено желание, за да твори и да създава своя собствен живот. А пътят към болката е добре застлан с омраза и негативизъм към себе си. Вкопчени в идеята за щастие, се впиваме в другите, задушавайки ги с нуждите си от внимание и прояви на обич. Искаме, изискваме, стискаме, изстискваме и нещастието става все по-голямо и на душата все по-болно, лелеяното щастие – все по-недостижимо. Отравяме се със собствената си болка, токсичен става разговорът със самите себе си, около нас – все по-тъмно, все по-зависимо, все по-токсично. И няма кой да ни спаси от самите нас.
И се оказваме в тъмен енергиен „сепсис“.
Ако си го отгледаме правилно и за достатъчно дълго време, той се вписва прекрасно в букета от енергийни блокажи и ограничения, формиращи кармичните ни модели в Акашовите записи, създавайки предпоставки за разпространение на „интоксикацията“ върху менталното, емоционалното и енергийното тяло, което неминуемо се проявява като физическо „състояние“ или едно „прекрасно“ изразено заболяване.
Започва тичане по лекари и специалисти, прегледи, изследвания и медикаменти, лекуваме (симптоми), пием илачи от аптеката, от бабините, от чужбина. Режем, вадим, облъчваме, тровим (допълнително), причиняваме все по-мащабна вреда, но причината за проявата – Не! И със сетни сили стенем тирадата за „наказанието“ и „с какво сме го заслужили“?… Изтезаваме тялото и тровим душата.
Междувременно забравяме да живеем.
А вие попадате ли в капана на токсичната мисъл? И мислите ли, че няма надежда?
Така както проблемът, така и отговорът се крият в нас и всичко, което е нужно да направим е избор за промяна, в някои случаи това означава да протегнем ръка за помощ. Това е трудната част.
0 Коментара