Колкото и да се старая да избягвам чуждиците, трябва да призная, че преводът на “Cancel culture” не носи в себе си тази категоричност и безнадеждност както изразът на английски.

Днес това означава да си отхвърлен от социални или професионални кръгове, включително онлайн и в социалните медии.

Да бъдеш „канселиран“ в развитите общества е нещо необратимо. Веднъж “Canceled” – това е като да си на 24-а страница в google, и дори по-лошо – като да са те видели да развяваш фашистки лозунги. Попадаш в онази земя, която в романите на Пратчет е известна като неизследвания последен континент ХХХХ.  Твоят социален образ е просто… свършен.

Редица учени и известни личности смятат, че културата на отхвърляне е много крайна мярка с нейната необратимост. Че тя е следствие на един свят, който не може да приеме грешката за възможност. Известните личности сякаш са обречени да нямат втори шанс. Обществото е склонно да загърби всичко хубаво, талантът, стойността у един човек и просто го канселира.

А какво по-човешко от това да сгрешиш?

Тази крайност води след себе си една тежко изкуствена толерантност и натрапена политкоректност, създава идеализирани образи, които пръскат съвършенство от своя пиедестал, докато не дойде техният ред да бъдат гръмко свалени и „канселирани“.

Разбирам личностите, които се борят срещу Cancel culture. Не съм привърженик на светове и разбирания само в черно-бяло. Харесвам нюансите и цветовете и цялата шарения от гледни точки е красотата на обществото, в което живеем. Няма как да оправдаем постъпки, реплики и дадено поведение, но и няма как да не признаем, че някои общности са по-кресливи, по-агресивни от други и буквално са способни за няколко часа да наложат вечно социално „вето“.

Но, ако оставим развитите общества на Запад, и се върнем в границите на нашето социално и комуникационно статукво, то определено мога да кажа, че културата на отхвърляне у нас е само едно обяснение в Wikipedia.

Докато в САЩ свалят от екран водещи и артисти, политици подават оставка заради изказване/поведение или друг социален повод – дори не техен, а на свързан с тях човек – дете, съпруг, роднина – не мога да не се запитам какво трябва да се случи по-точно, за да отключим този механизъм и по нашите географски ширини.

Крайността на това да бъдеш Canceled ли е за предпочитане или тапировото дебелокожие?

Не е ли дошъл моментът да започнем да канселираме публични личности, които агитират хомофобия, насаждат стереотипи и играят хоро с предразсъдъците на хората?

Беше ли редно да се откажем от таланта на Кевин Спейси, оправдан впоследствие по всички обвинения? Или пък заслужаваше ли Джони Деп да бъде канселиран дори от знаковите роли, които сам е изпълнил със съдържание, при все че публичният процес го оневини?

Но не ни ли трябва малко от тази същата крайност и на нас, тук? Готови ли сме да натиснем бутона Cancel и да спрем да оправдаваме нечий лунатизъм, арогантност, липса на възпитание и… здрав разум с така удобното „въпрос на гледна точка.“

Има ли хомофобията гледна точка?

Ако ни е толкова лесно да отбележим в социалните мрежи unfollow или unfriend за тесния си кръг от познанства – защо е толкова трудно да канселираме говоренето на публични личности, които в развитите държави отдавна щяха да тънат в социална клетост и нищета.

Това зависи от социалната хигиена на всеки един от нас – ще кажат едни,  медиите ни налагат тези образи – ще се оправдаят други. Но истината, че аз, ти – всеки от нас – решава дали да коментира дадена личност и дали да сподели поредния абсурд в комуникационното си пространство; дали да кликне на линка с предизвикателно заглавие или да натисне копчето на дистанционното на 1-ва, 2-ра, 3-а програма.

А всъщност истинският въпрос е – има ли право канселираният на прошка? Да се поправи? Да размисли? Ако си направил физическо престъпление и излежиш присъдата си, получаваш отново граждански права. Защо е толкова трудно да излезеш от социалното забвение и струва ли си да изтупваме нафталина от личности, затрупани в гардероба от спомените?

Facebook Twitter Google+

0 Коментара