Елка Стоянова е красива.  Освен това е юрист. Освен това пише стихове, за да лекува ума и душата си, и проза – за забавление. Носи очила, за да изглежда още по-умна, а и защото й отиват. Има две дъщери и усмивка, която  топи ледници, спира войни и подпалва черги. Чете безразборно, смее се високо, носи само високи обувки и се страхува най-много  от агресивната посредственост. Обича да е влюбена. Не задължително реципрочно.

Elka Stoyanova

ЛИЛИТ:  Извинявай

Още влизам в съня ти, нали? Още в спомените ти върлувам

и по устните още боли оня огън, със който целувам.

Още носиш онези следи от внезапните мои усмивки.

Като млади, нахални лози в твойте мисли са мойте извивки.

Забрави ме! Та аз съм Лилит и под черна луна съм родена.

На косата ми в здравия сплит не един мъжки стон уловен е.

На гърдите ми – медальон със гравирано Стотното име.

И душата ми няма подслон, и сърцето ми – лете и зиме –

е сковано в обида и гняв (любовта се полага на Ева).

В мен отдавна отровната сплав на омразата рожба зачева.

След Адам не пристанах на друг, не защото без него не мога –

той бе толкова скучен съпруг, а пък аз – по душа виторога.

Аз бях Съсъд на страст, той – на страх. Още сто след Адам – все такива…

Щом ще плащам за първия грях, щом ще пия от чаша горчива,

то поне в някой кратък момент се полага да вкуся и сладост.

Ти си кратък и ярък фрагмент от повяхващата ми младост.

Но, кълна се в предишната Аз, нито миг с теб не беше напразен.

Просто в грешното време и час тая страст ни заля на талази…

Само няколко века преди, само няколко хиляди века

би могло…

Ах, така ме боли,

че не вярвам ни в Бог,

ни в човека.

***

Сладко надлъгване

Той се престори, че в нея е влюбен,

че ако нея я няма,

ще е чинар, от тъга изкорубен,

свит до зеница пламък,

ще го болят и сърце, и дробове-

няма да може да диша,

и ще преглъща не хляб, а отрова,

и като  риба на суша

ще се задави без въздух на кея,

кафето ще е горчиво –

тъй се престори на влюбен във нея,

парещо и настойчиво,

че тя играта поде и му каза –

Сладки са моите  устни,

и е за теб на плътта ми атлаза,

и съм и топла, и вкусна,

мляко със мед и кайсиево вино,

жадна лоза съм, извита –

аз съм мечтаната ти половина,

взимай ме и не ме питай…

Толкова дълго играха на влюбени

и се надлъгваха с ласки,

че не разбраха кой точно загуби

и пръв остана без маска.

И не разбраха кога се е случило-

влюбен бе той във нея,

а във замяна, подарък получи –

тя със любов  да го грее.

***

Зло

И е страшно – единствено мрак.

Празен пъкъл (сама съм си демон)

Аз съм своят най-яростен враг,

а гневът ми е здравото стреме,

във което забивам пети

и пришпорвам нанейде душата.

И препускам. Ехидно кънти

(с 5 по Рихтер) денят за разплата.

Няма начин да не платя –

ежечасно натрупва се сметката.

Искам просто да спя, и да спя.

Но се блъскам – животно във клетка,

но се влива в кръвта ми метал.

Всяка мисъл е рязка, наточена

като връх на дамаски кинжал,

като края на кръста оброчен,

във пръстта до нозете забит.

Искам прошка, не благости, Боже!

В този скапан житейски гамбит

все съм пешката в нечие ложе.

Всеки мускул (сърцето и то)

от убийствена болка се кърти.

И дано да устискам, дано

не се срутя в средата на пътя.

***

Симптоми на оздравяване

Колкото и да го суча,

колкото и да го искам,

няма да се получи.

Нито на мен ми стиска,

нито на теб ти пука –

взе си достатъчна доза.

Каквото било – до тука.

Другото е диагноза

в моята епикриза.

Само при мен е вируса –

в зениците ми влиза

и се забива в ириса,

и кондензира в капка…

Писна ми от метафори.

 

Бях ли ти вкусна хапка?

Ти пък ми беше нафора.

***

 

И как да пиша за любов и лотоси,

Когато съм изгнила като дънер

(светкавици, залепнали по фотоси

и няма как със нови да отвърнеш).

И как да вярвам. Пълно с псевдо-Зевсове,

(Полу-красиви, полу-верни, гръмки.)

По правило, да има равновесие,

за мен остава ролята на смъртна

***

Сто години блажена самота

Вие, самонадеяни,

глупави, арогантни,

принцове и бохеми,

неоценени таланти,

мускулести, наперчени,

квазиинтелигентни,

в тестостерон облечени,

в чувствата си инертни,

развели гордо камшици

от женски коси и нерви,

скъпящи се на триците

и пазещи си резерви,

смели на дребно, весели

само на фотографии,

като медал провесили

заучените си лафове,

със татуиран на егото

девиз Primae noctis,

вий, алфата и омегата

на куп безсънни нощи,

опиянени от себе си,

перчещо-гръмогласни,

елементарни ребуси,

със подсъзнание тясно,

от суета задъхани,

лакоми, късогледи,

срещу света настръхнали,

с въображение бледо:

имате много поздрави

от мен, обикновената.

Нищо не търся. Просто

дяволите да ви вземат.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара