„Думите са дим…“, се пее в една песен. Това не е вярно. Думите са Димана. Димана Йорданова. Но музиката е велико изкуство, защото няма глупост, която не може да бъде изпята. В поезията не. Там липсата на смисъл се крие единствено с рими. Димана не го прави. Тя съблича всичко от смисъла. Заради него, Думите на Димана трябва да се четат. А и кой би пропуснал едно момичешко разсъбличане?“. Васил Панайотов

Димана Йорданова е родена през 1986 г. във Велико Търново. Пише от 3 години. Вече е готова първата й поетична книга.

Dimana Yordanova

* * *

На първия ден го срещнах,

беше голям образ и нямаше подобие.

На втория ден закрихме прозорците на спалнята

с вестници и си разменихме

слънчеви сплитове.

На третия ден му сервирах сърцето си,

на четвъртия си претоплихме

и поделихме неговото.

На петия ден се погледнахме продължително

и двамата чукнахме на дърво.

На шестия ден чух как вратата се хлопна, на седмия ден

създадох Бог.

 

* * *

списък:

да пусна пералня

да пусна тото

да пусна хвърчило

 

с писък:

да пусна теб

 

* * *

Пращаш ми писмо,

в което пишеш, че ми завещаваш

старото палто на дядо си.

После ми прибираш лятото

(заедно със прилагателните)

Бъркам в джоба:

вехта слънчогледова семка

в разпорения шев на спомена.

Бъркам в себе си:

игла с конец.

 

* * *

Какво се е случило с теб,

питаш, наемаш ме

за детектив, изпращаш ме

да разследвам убийството в мен.

 

Въпросът ти е алиби.

 

***

 

ДОКАТО

ти спеше,

аз станах, пуснах пералня, сготвих,

избърсах прозорците,

отидох до магазина за цигари, изпуших всичките

една след друга, докато ти спеше,

ти родих дете, после го нахраних и го кръстих Ния,

докато ти спеше, дъщеря ни порасна и замина

да учи в Америка,

прати ти няколко писма и картичка от плажовете на Ла Хоя.

 

На мен каза никога да не те будя.

 

Докато ти спеше, те напуснах няколко пъти,

после отново се върнах, докато ти спеше,

те събудих и казах, че те обичам, докато ти спеше,

се събуди и ме напусна няколко пъти,

после заспа отново

и каза,

че ме обичаш.

 

***

И

страдам за някои хора,

както се страда за изгубена фиба,

грижливо неползвана,

а е можело

един ден да си я сложа,

и е можело да ми отива.

***

НА

дървото,

което никога не порасна,

защото никога не го посадих,

се поклаща паяжина.

От нея изплитам терлички

за детето, което никога не порасна,

и което някога бях,

обувам му ги и то хуква

към мен, хвърля се в себе си,

търкаляме се под дървото,

което никога не порасна…

Свалям му терличките

и боса

засаждам

дърво за паяжината,

от която са изплетени.

* * *

Изхабихме едно цяло човечество,

което се е докосвало,

за да може да роди хората,

които са се докоснали,

за да родят нас.

 

Никога не се докоснахме.

Изхабихме едно цяло човечество.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара